Защо ли като стане време за 8-ми март и напоследък все ми изскача прастарата българска мъдрост и поговорка, така известна напоследък в интернет средите – „Таралежите са странни птици, докато не ги ритнеш, не политат"? Сигурно има някаква дълбока кармично – следствена връзка, но сега не ми е за това думата. Просто се сетих, даже по-скоро, налетях на тази мисъл сутринта, гледайки купищата мъже с купищата цветя по улиците. Мда, довечера ще гледам купищата колежки пак с купищата цветя по същите улици. И без да се усетя мисълта ми отлита високо, дори за мен високо, че чак до вселенските закони опира. „Нищо в природата не се губи и не се появява…“ Мда, само си сменя притежателя, както в казармата. Пак неволна асоциация и пак не за това е думата.
Аз обаче днес се уверих за пореден път, че съм щастлив човек. Щастлив и благодарен. Слава Богу, за това е думата. Слава Богу, работя /все още/ на място със сплотен колектив от седем души. От които само аз съм жена. Слава Богу никой от колегите не ми честити по никакъв начин. /С изключение на едно бързо и на крак от единия шеф, ама то само защото го е страх да не напусна./ Казвам го без ирония, избегнахме много сконфузени и криви усмивки с стил „ама нямаше нужда“, „трогната съм“ и т.н. Ден като ден, нищо особено и това е добре. Започнат ли много да се грижат за теб, нещата са или подозрителни или много на зле. Слава богу синът ми сутринта беше толкова недоспал и неадекватен от няколкото месеца стоене до ранни зори и писане на дипломна работа, че изобщо не се сети да ми честити. Всичко това въпреки или именно заради единия час опити да се събудим взаимно, точно по нашия начин, безценното време за което всеки ден мислено се покланям на Бога и наистина съм благодарна с всяка своя клетка. Слава богу, баща ми, човек с петдесет годишен трудов стаж, най – накрая спря да работи и не само това, ами се научи и да си поспива сутрин до малко по – късно от 6.30. Та той просто спеше, когато излизах. Слава богу, мъжът когото смятах за смисъл на живота си в продължение на точно библейските седем години, ми е люто сърдит и безвъзвратно загубен. Тоест двамата безвъзвратно /надявам се/ се загубихме един да друг, ура! Та по този хубав повод заобиколихме ловко псевдо - поздрави от сорта: „Ооо, честито. Ще трябва да почерпиш…“ Слава Богу, оказа се, че прошката не била задължителна и незабавна. Можело да изчакаш и когато си готов, тогава да я дадеш. Така че няма нужда да бързам и да правя каквото и да било. Слава Богу, бащата на сина ми никога и по никакъв повод не ми е честитил нищо, но това не пречи да бъдем почти приятели към днешна дата. Или поне хора. И най – накрая Слава Богу, около мен няма други мъже, от които да се чувствам застрашена от поздравяване. Така че аз съм един щастлив и благодарен човек. Нищо повече не искам, а това е едно неоспоримо доказателство за този факт.
Не искам да звучи феминистично, но винаги ме е измъчвал въпроса за празници като осми март и 14 февруари. Как е възможно да почиташ майка си или любимата Жена в един ден?! Как е възможно да празнуваш любовта си в един ден?! Това не противоречи ли на смисъла на любовта от корен?! Как ще отидеш в задимено, претъпкано заведение и ще демонстрираш любов. Самата демонстрация убива. Щом искаш другите да видят, за да те утвърдят, /или отрекат/ значи ти самия не се утвърждаваш. Значи не си сигурен и ти е нужно нещо повече, нали така? Нужна ти е помощ отвън, за да ти помогне да повярваш. Отвътре. Това е обратното на любовта. Когато обичаш няма нужда да повярваш, ти просто знаеш. Нито сравняваш, нито се страхуваш, нито очакваш. Имаш всичко и единствено си благодарен. Когато правиш обратното /страхуваш се/, вече се сещаш за изброените неща. Имаш време, енергия и смисъл за тях. Само тогава. И защо има ден на жената? То е все едно да има ден на слънцето, или на вятъра, или на кокичетата. Те просто са си там, всеки ден, и раздават своята благодат. Без да спират, без да искат нещо обратно и да смятат дали отсрещния заслужава или не. Винаги и неизменно. Защо да ги празнуваме в един ден, а пък да не ги забелязваме във всички останали. Защо няма ден на мъжа? Дали пък не е защото той, в света, в който живеем, има правото, възможността и начина да празнува всеки ден. Аз бих се сменила веднага с мъж, който празнува цял живот свободата си и бих му подарила с радост единия си ден годишно, пълен със скъпи китки…
За да не излезе, че съм мъжемразка, пак /дано не съм/ - само да уточня. Боже, колко войни съм водила на темата, че хората не се делят на мъже и жени! Стогодишни, кръвопролитни битки. Спомням си първата, като студентка – на една вила на приятелка, в Лада - та на опонента, за да не вдигаме много шум. Защото не на всеки му е интересно да воюва за това. Хората воюват за различни неща, някои за графика за измиване на чиниите, или за посоката на въртене на тоалетната хартия. Последваха петгодишни войни за надмощие върху интелектуални територии в може би най - сериозната зона за тотално незачитане на жените – Техническия университет, София. С изненадващ успех за нашата армия, армията на добрите /ето, дори не казвам „по - добрите“/. JJ Една от предпоследните битки на тази тема беше във форумите на bgmama – та. Голяма грешка! Там ми се наложи да се „бия“ с БГ-татковци… Изразходвах доста от оскъдните си останали боеприпаси от спокойствие и душевен мир. Да не кажа всичките... Последните битки предстоят, най –вероятно, не вярвам да ми се размине. И след всичко остава въпроса „Защо, аджеба?!?“ Хората, така или иначе, чуват каквото и докъдето знаят.
Да, вероятно има разлики между мъжете е жените, а още по - вероятно и интелектуални. Но!! Това не е повод за сравнение и оценяване. И между лютеницата и мармалада има някои разлики, но на никой не му идва наум да мисли кое е по – доброто. И още по – малкото пък да определи ден, в който да чества горката лютеница и чак пък цветя да ѝ носи... /Ееейй, тука надминах себе си :) :) /
Да, със сигурност има разлики. Мъжът е по – силен физически и интелектуално, а жената емоционално и духовно. И да е по – силен /на/, не означава по – добър, а просто повече даващ. Даващ в неговите сфери и получаващ в другите. Кръговрат. Поне така е речено в самото начало на времето, ако има такова, и така би трябвало да бъде. За да няма обидени и ощетени, нещастни и болни. За да си тече реката на живота. И то в правилната посока.
Не искам ден. Нито цветя. Искам в този, за добро или лошо, мъжки свят да можем да правим изборите си. Да имаме достатъчно и да сме достатъчни. За да си вярваме и да се радваме на себе си. Да пазим уникалността и достойнството си, да не се налага да ги продаваме, пренебрегваме или губим заради пари, сигурност, зависимости, покрив… Каквото и да било. Мечтая да имаме мечти. Колко от нас мечтаят? За нещо различно от това да си погасим кредитите и да платим следващите сметки. Мечтая да изчезнат саркастичните погледи и думи, когато обявим тези мечти на глас. Ако не сме дошли тук за да правим избори и да държим живота си в ръце, защо тогава?! И какво би помогнал на безсмислието ни едни ден, пък бил той и наричан празник. Страхувам се, че причината за всичко за много от нас е страха. Той ни кара и да се усмихваме криво и да благодарим, когато ни подаряват цветя на осми март. А още Ремарк е казал, че „Цветята трябва да бъдат поднасяни без повод. Щастието трябва да бъде сега. Домът топъл. Любовта трябва да бъде взаимна. А сезонът... няма значение какъв ще е сезонът...". Да, няма значение какъв е сезонът. На мен любимият ми осми март се пада на 14 ноември. Както и на 15-ти. И на всеки друг ден.
© Диана Божилова Всички права запазени