Достатъчно

      Всеки ден те срещат одобрителните викове на публиката и аплодисментите; студените обективи непрекъснато те фиксират, а от всички страни чуваш, че си изумително красива и невероятна; ти си обожавана и желана от милиони... На корицата на всяко списание си, образът ти се появява навсякъде... Известна си... Перфектна си.

      Но виждам как зад кулисите – където никой не те вижда, където вече не си под светлините на прожекторите - сваляш най-после своята маска.Уморена си от това да я носиш постоянно всеки ден, уморена от неспособността да захвърлиш тази роля, която толкова дълго играеш...

Знам, че и никога няма да можеш да разкриеш истинското си лице... Заради хората, заради този свят; заради мненията и предразсъдъците; заради благотворното (или не?) влияние на другите върху теб...

      Защо? Какво те принуди да сложиш тази маска и да се самозаблуждаваш, че това си ти? Това ли е цената, която плащаш за известността? Или е отпечатъкът на миналото, който така отчаяно се опитваш да изтриеш от себе си?

 Да... Сигурно още чуваш думите на другите ... Злобните коментари на                    “приятелите“, прикрити под думите  „Ние ти мислим доброто“... Разочарованите коментари на родителите, уж целящи да те амбицират. Но правят точно обратното – карат те да се чувстваш некадърница ...

      „Недостатъчно красива“, „недостатъчно готина“, „недостатъчно успяла”...  Винаги, въпреки усилията да бъдеш да бъдеш достатъчно такава, каквато другите искат, не можеш да ги задоволиш. Защото се появяват все повече и повече, всички сочещи към твоите недостатъци, твърдейки, че не си достатъчно перфектна ...

„Съжаляваме, но не отговаряте на условията ни. Не сте... “

Отхвърлят те... Карат те  да мислиш, че проблемът е в теб, да се мъчиш да изкорениш всичките си недостатъци, за да бъдеш такава, каквато другите искат...

    И там някъде по този дълъг и труден път ти губиш малко по малко своята уникалност... Тези частици като звезден прах, които само ти притежаваш, са вече загубени завинаги. Дори да претърсиш цялата земя, никога няма да ги откриеш – те се понесоха с пустинния вихър в мига, в който се отказа от тях, за да започнеш да робуваш на представите на другите каква си... И каква трябва да бъдеш...

Защото не можеш да имаш и двете... По правилата на играта на живота едно винаги взима превес над другото...

Защото, ако бъдем достатъчно себе си, този свят никога няма да ни приеме...