Докосват се началото и краят…

Иванка Павлова

Човешкият живот е едно странно състезание – или участваш в него, или оставаш наблюдател. Именно този наш човешки живот, в който нито черното винаги е черно, нито бялото винаги е бяло се случва в неизбежната си последователност и безпорядъчност. Той се крие някъде в нашето усещане за собственото ни съществуване и това какво ни е необходимо, за да го съпреживеем по един достатъчно добър начин. И се изисква смелост, сила и достатъчно търпение, за да се случи всичко това.

Късно открих подредените и добри думи на Иванка Павлова и то покрай едно нейно проглеждане към творчеството на Николай Христозов и Атанас Далчев.

Аз срещнах светли умове

при плахите си първи стъпки –

човеци, а не богове:

и талантливи, и достъпни,

способни да те насърчат

и да те окрилят за полет,

защото думите горчат,

дори изречени неволно,

ако осъждат, като мраз

те кълна творчески убиват.

Понякога упреквах аз

съдбата си несправедливо.

Каква душевна слепота!

Из „Проглеждане“, Иванка Павлова

„Когато възникват за първи път в един самобитен ум, мислите и образите са винаги прости. Те се усложняват и замъгляват по-късно у подражателите.“ – пише Атанас Далчев. Може да го наречем съвременник, може да го чувстваме близък или далечен, но едва ли има някой, който може да си позволи лесно да отрече неговата прозорливост, искреност и много сила, която се е стаила по един странен начин в думите, написани от него. В мерена или немерена реч, те, думите, са част от неговата същност и сила, която за пореден и не за последен път ние българите оценяваме и съпреживяваме дълги години, след като тленното му тяло вече не е сред нас. Очевидно отличителна нашенска черта, за която не е необходимо да се търсят много потвърждения – нито в близката, нито в по-далечна ни история. Обичаме да заблуждаваме своята същност, усещане и себелюбие, че някак си всичко започва и свършва с нас Преди година време писах тези думи за Атанас Далчав, а тя – Иванка Павлова – простичко и по свой начин го е казала: „А съм била благословена да мина боса през калта, оставайки ненаранена“.

Когато годините в един човешки живот прииждат с по-голяма бързина и неохотно идва това време за равносметка – дали това ще се нарече докосване на началото и края, не е толкова важно. Далеч по-важно е това докосване да носи смисъла и очарованието на преживяното и достатъчно сила, за да сътвори изрисувана със собствен почерк драскотина в тази не съвсем искрена реалност.

Понякога албума стар разгръщам.

На снимка съм с протегнати ръце

към храст с малини – едри, зрели, нежни,

пред чужда, но под наем взета къща,

с изпълнено с доверие сърце –

без спомени, без страх и без копнежи.

Сега съм в свой двор и бера малини,

а шепата ми, пълна с плодове,

ме връща пак на детството ми в рая,

богата – подир толкова години –

на спомени, копнежи, страхове.

Докосват се началото и краят…

Из „Докосват се началото и краят“, Иванка Павлова

Учудвам се на това оптимистично раздвоение, което Иванка Павлова събира в себе си и в своите думи, за да търси и намира в това, което се случва около нея, и прозрение, и мъничко тъга, но в най-голяма степен – някаква своя измислена или полуреална добра действителност. Нещата се случват независимо, че вече времето не бърза и че не пришпорва делника със своята жизненост, но дава своя повик за надежда без житейски драми и без вайкане, и без боязън. Странно усещане за спокойствие и нищо, че говори за раздвоение – то със сигурност не е част от нейната същност, пък и защо трябва да го търсим, за да вгорчава радостта ни.

Огромната ни стара круша

над мене шатра е простряла.

Чирикане на птички слушам

и сякаш времето е спряло.

Не бързам. Нищо неотложно

не ме пришпорва. Съзерцавам:

гъмжат творенията божи

върху тревата-одеяло.

И ако звънне стих в ума ми,

с надежда той ще е белязан:

без намек за житейски драми,

без вайкане и без боязън.

Из „Оптимистично“, Иванка Павлова

Живях на този свят прекрасен,

населен с непрекрасни хора.

Войнолюбиви, алчни, властни,

негодни за любов и сговор,

със стръв за кокала се борят.

Това вгорчава радостта ми

от всеки дòсег с красотата.

Понякога си мисля: няма

да пожелая да ме прати

отново Господ на земята,

ако случайно ме попита.

А друг път точно към човека

изпитвам толкова възхита,

че искам да живея вечно

на този свят, макар обречен.

(Из „Раздвоение“, Иванка Павлова)

Измеримото търсене в този човешки живот без да си търсил усещането на състезател, а си казал и изрекъл толкова думи, които намират поглед, очакване или своята среща. Дали в живота има случайни неща е трудно да се каже, но със сигурност случайни срещи на случайни хора не се случват. Такава една бе тази среща – уж случайна, а тя се оказа съвсем не такава. Дали ще бъде под някоя стара круша или на тревата, това може би е само щрих към очакването тя да се случи. И те неминуемо, тези срещи, се случват. Но най-прекрасно си остава тяхното очакване. Разбирането за съпреживяване или личното усещане за един съмишленик е простичък отговор на много сложни въпроси – зададени или незададени. А то времето отново и отново ще приижда така очаквано или неочаквано, ще ни подлага на своите приятности или неприятности, ще търси и намира в себе си или у нас това, което е необходимо, но ще оставя следа. Добре е ние да търсим оставените следи, да ги откриваме и ако може да ги преоткриваме, за да можем да съхраним за себе си и околните смисъла, мъдростта и бъдещото оптимистично раздвоение.

Случайните метафори ме плашат.

Стихът ми се стреми към простота.

Горчилката е лек. Изпивам чаша

и продължавам. Властва есента

край мене, но и в мене. Неизбежност.

Като че с пъстроцветната дъга

художник влюбен акварели нежни

рисува. И струи от тях тъга.

Но мисълта ми върхове и бездни

преброжда, а духът ми несмирен

открива родство с висините звездни

и прави плодотворен моя ден.

Сънят краде богатството ми – време.

Пробуждам се. Прозвънва стих и аз

решавам нищо да не ми отнеме

прошепнатото от мига без глас.

Записва радостно и вдъхновено

на белия лист моята ръка

стихотворението – част от мене

навярно ще се съхрани така.

Из „Есенна рапсодия“, Иванка Павлова

Иванка Павлова е родена на 01.05.1941 г. в гр. Самоков. Следва българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Работи като учителка по български език и литература, като редакторка и като хонорувана преподавателка по унгарско странознание, теория и практика на превода и езикова култура в Катедрата по унгарска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Участвала е с поетични цикли в сб. “Светлинен пръстен” (8/1980) и в “Петима млади поети” (1979). Издала е стихосбирките “Градините на сърцето” (1993), “Между да и не” (2006), “Зрея в мълчанието” (2016), “Боса ходя по жарава. Любовна лирика” (2016), “Светът в капка роса. Хайку и други тристишия” (2016), “По сребърните пътеки. Избрани стихотворения и тристишия” (2017), “Даровете на мига. Нови тристишия” (2018), “…И ги осъдих на забрава. Пренебрегнати стихотворения” (2019), книгата “Светлини и сенки. Проза микс” (2019), както и седем книжки с детски стихотворения: “Врабец храбрец” (2001), “Калинка Малинка” (2004), “Помисли! Отгатни!” (2005), “Балончета хвъркати” (2009), “Пчела с кошничка” (2016), “Гатанки в рими” (2016) и “Калинка Малинка” – с ново съдържание (2016). Превежда предимно поезия от унгарски и руски. В неин превод е Антологията на унгарската поезия “Цветни мастила” (2005), както и книгите за деца в проза “Бомбе и картофен нос” на Ищван Чукаш (1989), “Чипике – джуджето великан” на Шандор Фодор (1990; 2010) и “Приключенията на понито Бриз и неговите приятели” (2017). Като преводачка от руски език най-сериозно е представена в антологиите на руската поезия “Заветни лири” (1983) и “Ята сред безкрая” (2019). Член е на Съюза на преводачите в България и на Българския хайку съюз.

проф. д.н. Венелин Терзиев