Вървя по препълнените улици на този град, който дори не ме впечатлява. Хората са спокойно съботнопротяжни в своята походка. Поовехтелите сгради ме връщат в спомени от несъвсем далечно ни минало. Погледът ми често се взира в олющените фасади и недобре поддържаните постройки, които са в прилика с нашите възрожденски къщи. Много хора, а звуци като че ли не се чуват. Лицата около мен се променят бързо, но са някак старателно прикрити и не откривам да излъчват почти нищо – може би е от променящото се есенно спотайване на времето с очакване на предстоящата зима. Странносивите цветове на дрехите се сливат с плочниците на площадите и прашните тротоари. Вятърът днес постоянно напомня за себе си и изпраща непрестанни послания до телата ни, като запраща някъде в края на улицата оскъдните топли стонове на слънцето, където се вижда меко осветена част от града.
Опитвам се да чуя диханието на този град, защото езикът на говорещите не разбирам или, като повечето родни посетители, само поназнайвам стот ...