Повечето хора никога не срещат някого, когото истински и пълноценно да обичат. Не знам дали е понеже не полагат усилия да го намерят, защото не са имали късмета или защото в забързания ни и пълен с изисквания към другите свят са го подминали, без дори да разберат и да видят в него това, което би ги накарало да го обичат. Струва ми се много жалко, че са лишени от това неописуемо чувство. Някои може да кажат, че на тях не им е необходимо това, част от тях може дори да го мислят наистина, но все пак им пожелавам да им се случи. А то се случва по странен и почти брутален начин, изведнъж се озоваваш в една емоционална въртележка и не си сигурен къде е твърдата земя, на която да стъпиш. Не говоря за първоначалното влюбване, то е мимолетно, преходно и повърхностно. Става дума за момента, в който вече знаеш, че човекът отсреща ти е толкова скъп, че мисълта да го загубиш може да те накара почти да се задушаваш насред идилията. Не знам как хората стигат дотам, че да се обичат така. Не съм наясно дали първо трябва да се влюбени, дали се изисква да си пасват по някакъв специален начин, дали е възможно без усилия да преминат до тази фаза. В общи линии, нищо не мога да кажа за обичта със сигурност. Само знам, че един ден осъзнах, че съм срещнала не един, а двама души, към които изпитвам това. Обърках се, защото смятах, че не е възможно. Мислех си, че шансът да има двама, които така да ме карат да се чувствам, би следвало да е нулев, нали все пак ви казах, че много хора дори веднъж не са го изпитали. Пък и съм такова особено магаре, как пък си намерих две различни, но еднакво пълноценно допълващи ме себеподобни. А и те са ужасно различни наистина. Освен факта, че и двамата са магарета.

     И нищо от всички събития, довели до този момент на разбиране, не се разви като приказка. Не че съм го очаквала или искала, ама не съм си и мислела, че може така да се върти и обръща светът ми през ден. След толкова години с единия, бурни, неравни, сблъсък на два прекалено особени и изявени характера, а после с другия, тотално друг човек, но пак хаос, неясноти и отново объркване. А през цялото време – любов. Не идилична, не сладникава и мекушава като от сапунка, а истинска, споделена и трайна. И хем съм щастлива, хем съм тотално изгубена, хем този страх, за който говорех, вече е двоен. Не защото съм луда и си представям ужасни неща, които се случват, а защото знам, че животът ми ще е толкова пуст и мъчителен, ако ги загубя. И през цялото време си мислех, че проблемът би бил, че именно в моя живот би останала празнина, където е бил някой от тях. Надявах се, че ако не са до мен, но знам, че са някъде щастливи, всичко ще е наред. Оказах се наполовина права. Знам, защото единият вече го няма. Така че вече научих поне малко за обичта. Не много, колкото да разбера как е възможно да обичаш двама души. Оказа се лесно, но трети път не искам да става, ще полудея от толкова чувства. Любовта си проправя път, дори и да се бориш с нея, а аз се борих, повярвайте ми. Намърдва се нахално, прави си свое място и там си остава. Обаче не отнема от пространството на всичко друго, което таиш в сърцето си. Обогатява те, защото ти дава нещо повече, а не ти отнема нищо, не иска никого да измести, уголемява сърцето ти. А най-важното е, че не умира. Не можеш да я пречупиш, дори да ти се иска, не те изоставя, ако загубиш човека, който те е накарал да го обичаш така. Седи си, понякога те разстройва, а понякога те кара да си щастлив въпреки болката, защото е толкова по-хубаво да си имал нещо прекрасно и то да си е отишло в едно с тленното, отколкото никога да не си го изпитал.

     Сега съм щастлива, липса в душата и в живота ми няма. Обичам съпруга си, а той обича мен. А празнината, която си мислех, че ще остане, я няма. Не съм я запълнила с нищо, не е черна дупка, която безпощадно засмуква всичко останало, което имам. Тя си е пълна с любов точно както преди. И спомените са там, неизбледнели и все още каращи ме да се усмихвам. Предизвикват много противоречиви емоции, но винаги ми е хубаво да се връщам към тях, защото все така го обичам. Оказах се права, обаче, че болката, че не е някъде там, щастлив, смеещ се и все така себе си, си остана. Научих се да живея така, носейки я навсякъде с мен, но от време на време ме смазва. И не си отива, не намалява, просто ме принуждава да я приема и да стане част от мен. А аз дори се научих да я харесвам, защото ми вдъхва увереност, че няма да изчезне и тя, че ще ме държи будна и ще ми припомня за всичко. Защото това би ме убило – забравата, това би бил моментът, в който той е умрял.