1.06.2014 г., 21:57 ч.

Дядото на тротоара 

  Есета » Лични
2206 0 4
7 мин за четене

Всички ние ги знаем, виждаме ги всеки ден, и не ги забелязваме. Възрастните хора, седнали на тротоари, столчета, в подлези, на ръждясали пейки и в мокри паркове. Те са навсякъде, стига само да се вгледаш. Ще ги познаеш по измъчените им лица, честите усмивки, мелодичните стари градски тананикания, овехтелите и опърпани дрехи, и най-вече липсата на празна кофичка от кисело мляко или консервна кутия за просия. Всеки град изхвърля старото самотно поколение там на улицата до последния му час.

 

И аз имам един такъв дядо. Сядаше всеки ден между 12 и 2 на обяд на тротоара до булеварда и гледаше колите. Половината ще го сметнат за смахнат, другата половина от минувачи дори няма да забележат, че е там. Всеки ден, с изключение на най-студените зимни дни и най-проливните дъждове пролет и есен, този дядо стоеше там на обяд, а аз го подминавах бързо - поредния смахнат дядка, където си говори под носа.

 

Така се случи обаче, че тази бяла коса, онези дълбоки бръчки, и онзи привидно разсеян, но остър поглед, някак ми останаха в съзнанието. Те станаха част от моето ежедневие и аз бях свикнал на обяд да виждам този дядо. Там до булеварда, вперил поглед в колите и от време на време шушнещ си нещо под мустак. Аз отивам да хапвам, той е там, аз се връщам, той тъкмо си тръгва. И така близо година.

 

Един ден бях закъснял за работа и дойдох по обяд. Докато свърша това онова в офиса, вече стана около три и половина, а стомахът ми стърже ли, стърже. Грабнах си портфейла и тръгнах към мола за един бърз сандвич, нямаше време за друго. Подминах дядото бързо, но образът му продължи сякаш да ме преследва и докато се редях на опашка за бленувания сандвич. Времето навън беше слънчево и приятно, пролетно, но имаше нещо странно в дядото. Придвижвайки се бавно напред към касата осъзнах, че днес той не гледаше колите, а просто беше забил поглед в тротоара под краката му. Странно, казах си аз, сигурно нещо лошо му се е случило.

 

Хапнах си сандвича за има няма три минути и с бърза крачка се отправих бавно към офиса. Имаше много работа и аз бях назад. Много назад. Ето, че вече беше почти четири следобед когато отново подминах дядото. Бързо. Едва го забелязах. А той мен изобщо. Направих още няколко крачки и спрях. Беше ми гузно. Днес не погледнах моя дядо. Обърнах се назад и го видях да става. Смачканият му панталон на няколко десетилетия беше мръсен, синята му риза беше станала почти сива, а галошите му имаха по няколко дупки, от които се виждаха черни износени чорапи.

 

Дрехите изглежда бяха престанали да значат нещо за човека преди много години. Обаче ето, че той все така забил празен поглед в краката си, стана и едва провличайки се тръгна към близката панелка. Промълви си нещо отново под носа, което можех да се закълна, че приличаше на "е, това беше". Сякаш някакъв гръм ме удари. Лошото на този дядо му се случило много отдавна, и продължаваше да му се случва. Лошото беше неговото ежедневие. Този човек щеше да напусне този свят днес. Бях сигурен. Дано поне го открият близките му скоро, че да не изгние в леглото си.

 

И тогава се отвратих от собствените си мисли. Това не бяха човешки мисли, а мисли на робот. Там къде бачка по 10 часа, спи по 7 и останалите прекарва в безхаберие към всичко и всички. Толкова сме обладани от мисли за утре и за нас, че не виждаме какво става около нас.

 

Тръгнах към този дядо, застанах пред него и го спрях. Той дори не ме погледна. Казах му как се казвам, разказах му, че всеки ден го виждам, и днес усещам, че нещо не е наред. Попитах как мога да му помогна. А той знаете ли какво ми отговори? "Никой не може да ми помогне с нищо вече, твърде късно е".

 

За какво е късно, попитах аз? И чак тогава дядото ме погледна. "Как за какво? Вече не ги помня, нищо не си спомням, значи ми е дошло време да отида при тях". Беше ясно за какво говори. И аз исках да направя нещо. Помолих го да седне обратно на тротоара. Попитах го как се казва. Какво хубаво звучно име. Звучеше сякаш като име на герой.

 

Беше ясно, че не си спомня близките си и вероятно е останал сам на този свят, за това реших да не питам за такива неща. Започнах от това с кога е роден. 1923 година. Представяте ли си? Същински исполин. Питах го за родното му място, къщата, квартала, децата с които е играл, някоя детска история.

 

В началото беше затворен, но постепенно дядото започна да разкрива невероятни картини около мен. Сегашният квартал някога е бил село на километри от столицата, наблизо била неговата къща с изглед към планината, минавала е река през близката гора, а булевардът, който и двамата гледахме е бил черен кален път, столичният път.

 

Стана ми много интересно, от време на време подхвърлях някой въпрос, но веднъж като започна приказката, дядото нямаше нужда от подканяне. Разказа ми за детството си, за училищните му години, службата в армията, под кои люляци е срещнал жена си, как го е било страх да я представи на родителите си, защото била бунтарка и се обличала по-модерно. Тук той вече се засмя искрено, вглеждайки се в подминаващите ни хора.

 

От дума надума разбрах, че този човек беше срещал на живо държавници, беше участвал във втората световна война, беше видял невиждани кланета, смърт и проклятия. Беше спасил много хора, беше слагал на власт и свалял правителства, беше бягал от комунисти, беше награден с почетен орден за заслуги към армията, беше си направил две чудесни деца, беше обиколил цяла Европа сигурно. Имаше толкова много за разказване. Този човек ме развеждаше из цял един напълно непознат за мен свят. Беше невероятно.

 

Докато се усетя, вече беше станало шест и половина. Никаква работа не можах да свърша днес, но и не съжалявах. Исках още от тази приказка, а на дядото му беше удоволствие да разказва. Разделихме се, като му обещах утре да мина пак.

 

Станах в шест сутринта, седем часа бях в офиса, и ето че в един следобед се запътих към онзи тротоар. Дядото ме чакаше с нетърпение, даже ми направи впечатление, че си е обул здрави галоши, стари, но здрави. Чак не вярваше, че идвам. Продължихме историите за война, ученически любови, сватба, деца, пътешествия, спомени и какво ли още не.

 

След около три дни 2-3 часови разговори по обяд, дядото с героичното име най-накрая ми сподели, че децата му са загинали в катастрофа, а неговата баба си е отишла преди десетина години. Можеше обаче отново да си спомни лицата и гласовете им. И това го правеше щастлив. Беше си показал душата пред мен, а това помогна и на двамата - той сякаш преживя живота си повторно, а аз бях отведен в един невероятен свят. Win-win бихме казали днес.

 

Срещите ни станаха по-кратки, но продължихме да се виждаме и приказваме. Дядото вече ходеше всеки ден до близкото пазарче, макар и да не купи нищо, просто за да се радва на околността и да си спомня отминалите години. Бяхме се разбрали, ако има нужда от нещо да ме потърси в офиса, бях му дал и мобилен номер, но той го изгледа много странно. И така животът сякаш отново се върна в моят дядо, а моят кучен работен ден придоби някакъв смисъл.

 

Днес обаче моя дядо го нямаше на тротоара. В този хубав слънчев летен ден той беше хванал автобус и отиваше да си вземе нови книги. Той никога нямаше да проумее какво е интернет и видео сайтове, но пък за това все още обичаше да чете. Любовта му към книжните вселени се беше върнала и днес той с усмивка отиваше да си набави няколко книжки за идните месеци.

 

Площадът с книгите предлагаше огромен избор и дядото прекара целия следобед в разглеждане и търсене на интересни истории. За двамата общински служители обаче следобеда беше ужасен. Трябваше да погребат старата жена, която онзи ден беше починала в един подлез близо до мола. Всеки ден тя беше стояла там долу, усмихвайки се на минаващите хора без те да й отвръщат, дарявайки частица от душата си на неблагодарни минувачи. Вече не. Учителката по история и география имаше целия свят в главата си, но светът я остави да умре в студения мраморен подлез без да я погледне. А двамата мрънкащи общински служители дори не подозираха, че същата тази женица беше дарила два апартамента и три къщи на общината, току виж помогнат после на някого. За тях, както и за всички, дори и за общината, учителката беше просто поредната тежест, купчина бюрокрация.

© Калоян Колев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Много силно, просълзи ме!...
    Не мога да кажа друго в момента...
  • Развълнува ме Калояне...имаш неповторимо умение да го правиш. Пипаш като с памук, но знаеш къде да докоснеш...Успехи в Живота!
  • Браво! Много дълбок разказ!
  • След прочит на нещо подобно си казвам, че все пак огънчето на надеждата за по-човешки свят трепти.
    Благодаря ти, че го написа!
Предложения
: ??:??