Всички ние ги знаем, виждаме ги всеки ден, и не ги забелязваме. Възрастните хора, седнали на тротоари, столчета, в подлези, на ръждясали пейки и в мокри паркове. Те са навсякъде, стига само да се вгледаш. Ще ги познаеш по измъчените им лица, честите усмивки, мелодичните стари градски тананикания, овехтелите и опърпани дрехи, и най-вече липсата на празна кофичка от кисело мляко или консервна кутия за просия. Всеки град изхвърля старото самотно поколение там на улицата до последния му час.
И аз имам един такъв дядо. Сядаше всеки ден между 12 и 2 на обяд на тротоара до булеварда и гледаше колите. Половината ще го сметнат за смахнат, другата половина от минувачи дори няма да забележат, че е там. Всеки ден, с изключение на най-студените зимни дни и най-проливните дъждове пролет и есен, този дядо стоеше там на обяд, а аз го подминавах бързо - поредния смахнат дядка, където си говори под носа.
Така се случи обаче, че тази бяла коса, онези дълбоки бръчки, и онзи привидно разсеян, но остър погл ...