Понякога е страшно и крия в ръцете си сълзи на безнадеждна слабост. Боли и като
че ли жестоки стъкълца разсичат сърцето ми без пощада. А съм само на 18 години.
И все още не съм вкусилa от сладостта на живота. Плахо стъпващa. Постоянно
сломяванa и ограбванa. Сякаш всичко е срещу мен и аз съм срещу всичко. Сякаш е
забранено да мечтаеш и да отстояваш копнежите си. Чувстваш се чужд в собствената
си родина. Все си мислиш как да избягаш далеч от проблемите си. Или как да се
скриеш в чужбина, за да пожелаеш утехата. Но и там си безпомощен и слаб. Защото,
когато бягаш от реалността, не си помагаш. Вместо да изплуваш, затъваш още
по-болезнено... Хаосът върви по моите стъпки и се натрапва неканен в дните ми.
Става все по-студено, а никой не се сеща да запали буен огън в сърцата ни, за да
ни сгрее. Става все по-пусто и мрачно за младите в България. Светлината
изгасва... Викът ти се разтапя като ехо в глухо съзнание. И се присъединяваш към ...