Една сериозна тема...
2 min reading
Понякога е страшно и крия в ръцете си сълзи на безнадеждна слабост. Боли и като
че ли жестоки стъкълца разсичат сърцето ми без пощада. А съм само на 18 години.
И все още не съм вкусилa от сладостта на живота. Плахо стъпващa. Постоянно
сломяванa и ограбванa. Сякаш всичко е срещу мен и аз съм срещу всичко. Сякаш е
забранено да мечтаеш и да отстояваш копнежите си. Чувстваш се чужд в собствената
си родина. Все си мислиш как да избягаш далеч от проблемите си. Или как да се
скриеш в чужбина, за да пожелаеш утехата. Но и там си безпомощен и слаб. Защото,
когато бягаш от реалността, не си помагаш. Вместо да изплуваш, затъваш още
по-болезнено... Хаосът върви по моите стъпки и се натрапва неканен в дните ми.
Става все по-студено, а никой не се сеща да запали буен огън в сърцата ни, за да
ни сгрее. Става все по-пусто и мрачно за младите в България. Светлината
изгасва... Викът ти се разтапя като ехо в глухо съзнание. И се присъединяваш към
групата на вечните песимисти, които не виждат път пред себе си. Защото
проблемите продължават да се множат. И няма кой смело да им се противопостави,
за да престанат да нараняват... Ние просто следваме правилата на играта, докато
сами не решим да разкъсаме примките и да изкрещим, че не можем повече така. Че
искаме да сме млади и да живеем. Че ни омръзна да се въртим в кръг от лъжи и
неизпълнени обещания. Зави ни се свят... Край няма! Младостта! Тя би трябвало да
бъде най-хубавия период в живота на един човек. В съвременното българско
общество младия човек сам по себе си е проблем. Той желае да бъде свободен, да
живее тук и сега... За общество, закърмено с вярата в светлото бъдеще, изградило
не една фабрика за илюзии, създаването на реалност, която се подчинява на
логични принципи или закономерности, е непостижима задача. Мисълта, че времето е
в нас, но ние, някак си, не сме във времето, остава горчив привкус в устата ни.
Разминаването между желания и реалност, от Хамлет до наши дни, винаги е раждало
трагедии, макар и с различен мащаб. Днес разбира се, самоубийството би
изглеждало неуместно разрешение на проблема, достатъчно е просто да напуснеш
страната си. Хиляди българи изоставиха домовете си, в търсене на изгубеното
време. Дано го открият, поне за себе си!...
че ли жестоки стъкълца разсичат сърцето ми без пощада. А съм само на 18 години.
И все още не съм вкусилa от сладостта на живота. Плахо стъпващa. Постоянно
сломяванa и ограбванa. Сякаш всичко е срещу мен и аз съм срещу всичко. Сякаш е
забранено да мечтаеш и да отстояваш копнежите си. Чувстваш се чужд в собствената
си родина. Все си мислиш как да избягаш далеч от проблемите си. Или как да се
скриеш в чужбина, за да пожелаеш утехата. Но и там си безпомощен и слаб. Защото,
когато бягаш от реалността, не си помагаш. Вместо да изплуваш, затъваш още
по-болезнено... Хаосът върви по моите стъпки и се натрапва неканен в дните ми.
Става все по-студено, а никой не се сеща да запали буен огън в сърцата ни, за да
ни сгрее. Става все по-пусто и мрачно за младите в България. Светлината
изгасва... Викът ти се разтапя като ехо в глухо съзнание. И се присъединяваш към
групата на вечните песимисти, които не виждат път пред себе си. Защото
проблемите продължават да се множат. И няма кой смело да им се противопостави,
за да престанат да нараняват... Ние просто следваме правилата на играта, докато
сами не решим да разкъсаме примките и да изкрещим, че не можем повече така. Че
искаме да сме млади и да живеем. Че ни омръзна да се въртим в кръг от лъжи и
неизпълнени обещания. Зави ни се свят... Край няма! Младостта! Тя би трябвало да
бъде най-хубавия период в живота на един човек. В съвременното българско
общество младия човек сам по себе си е проблем. Той желае да бъде свободен, да
живее тук и сега... За общество, закърмено с вярата в светлото бъдеще, изградило
не една фабрика за илюзии, създаването на реалност, която се подчинява на
логични принципи или закономерности, е непостижима задача. Мисълта, че времето е
в нас, но ние, някак си, не сме във времето, остава горчив привкус в устата ни.
Разминаването между желания и реалност, от Хамлет до наши дни, винаги е раждало
трагедии, макар и с различен мащаб. Днес разбира се, самоубийството би
изглеждало неуместно разрешение на проблема, достатъчно е просто да напуснеш
страната си. Хиляди българи изоставиха домовете си, в търсене на изгубеното
време. Дано го открият, поне за себе си!...
© НепоправимаРома All rights reserved.
