Като се замисля, все повече избягвам да слизам към центъра и околните му улици. Магазините са толкова много – то не са МОЛ-ове, огромни чуждестранни  центрове за хранителни стоки, улици превърнати в пазари, вериги за бързо хранене,  дюнери и китайска храна – и всичко това натъпкано едно до друго. На където се обърнеш и нещо привлича погледа ти.  Е, ако успее да се пребори (погледа ти) с  тълпите хора тичащи по тротоари, по платното, по стълби и ескалатори. Всички те са помъкнали чанти, крещят по мобилните си телефони, деца  тичат без да ги наглежда никой.  Просяци те спират пред входовете. Идилия.

Цялото това ежедневие те кара да си мислиш „Кога работят тези хора?“.  Кафенетата са пълни още от рано. В градския транспорт сутрин не можеш да се разминеш от пенсионери, които явно не спят и според техния часовник точно час-пик е времето, когато трябва да се помъкнат с туби и дамаджани за вода от Горна баня.

Улиците са обвити в изпарения и отработени газове. В тази компилация от дим на автомобили, мирис на кебапчета, пот, дезодоранти и тежки парфюми се промъква и мирис на трайно къдрена коса и масла от редуващите се фризьорски и козметични салони. Направо си е за противогаз, но ние – съвременните хора, сме придобили устойчивостта на хлебарки. Направо да се чудиш как оживяват седналите по уличните кафенета. Може би защото те пък са увити в плътен облак от цигарен дим, който се смесва с общия облак на типичния за големия  град смог. Което не е вярно, ако се вярва на  телевизията. От екрана ни убеждават че праховите частица са в нормата, замърсяването също е в нормата си и няма за какво да се притесняваме. То сякаш ние са притесняваме.

Светофарите по кръстовищата едва удържат забързания поток автомобили. Ако решиш да намериш място за паркиране се налага да обикаляш около час, добавяйки още малко въглероден двуокис към насъбралия се за момента. И ако си късметлия и откриеш къде да спреш, с облекчение и примирение вадиш талон за паркиране и започваш да смяташ – за половин или за час да сложиш, или най-добре за два направо. Всички бързат за някъде. Цялото ни ежедневие се е превърнало в едно бързане. Ние също се включваме в бързането защото задачите не чакат.

Къде останаха неделните разходки с мама и татко по Витоша, търчането по ливадите и гоненето на буболечки? Пораснахме и забързаното ежедневие ни погълна, смля ни  и ни изплю по форма и подобие на всички останали. Като клонирани. По външен вид сме различни, но вътре в душите ни сме еднакви.

Ценностната ни система също е под контрол. Пари, вещи, висок служебен пост, хубава кола, евентуална лятна почивка в по-евтината Гърция или Турция (това за имащите по-добре платена работа), фейсбук, някой порносайт  или турски сериал. В зависимост от пола и интересите.

И ако направим напречен и надлъжен разрез на ежедневието, ще се получи една кардиологична крива, която всеки ден е еднаква. Ставаш сутрин със звъна на будилника, тоалет и душ, хукваш към службата, бюро или лопата, обедна почивка в служебния стол или с кутията храна от вкъщи на коленете, пак работа, малко служебна вода, милостиво отпусната от шефа и край. Излизайки от работа започва пазарувате,  домакинстване, чистене, пране, простиране, уроците на децата и ако евентуално остане минутка да попиташ  как им е минал деня  за жените. Тичане на втората работа за мъжете защото домочадието чака основно на вас. Щерката ще има абитуриентски бал, а сина иска мотор, жената опява какво имат колежките й което тя още няма.

Свършили с ежедневните задачи и разтребили масата след вечеря е време за заслужена отмора пред телевизора или компа, по предпочитание. Следва лягане и звън на будилник, който ни напомня за началото на новия ден, който е досуш като отминалия.

И ако спрем за момент, ако се заслушаме в тишината и ромона на дъжда и листата разбираме колко сме далеч от собствената си природа и колко много приличаме на забързани, устойчиви на външни влияния хлебарки, които търчат по своя път за задоволяване на първичните си инстинкти.

Но май се отклоних от темата за града. Просто ежедневието пак ме погълна, смля ме  и ме остави без дъх, без спомен и без време.