Границата   на   обидата

              Когато си звезда, ти си високо. Светлината ти е ярка, заслепяваща, успяваш да прокараш пътека до най-тъмните кътчета на душевността. Там обаче са се свили на кълбо гнусни твари, които, обезпокоени от тази неочаквана светлина, сънено се раздвижват, за да изпълзят отново в тъмното ъгълче, но светлината ги застига и там, защото звездата, не виждала друг път подобни същества, се доближава, за да ги огледа.

            Светлата душа, която не се е сблъсквала в живота със злобата и завистта, с желанието за самоизтъкване и себеналагане, с жаждата за власт и пари, се вглежда в тях, опитвайки се да проумее техните мотиви, цели, желания, интереси. Но чистотата е привлекателна, защото е красива, в един момент ти обръщаш погледите към себе си, насочваш вниманието към своята личност - светлата ти усмивка покорява, добротата ти обезоръжава. Гнусните червеи на завистта отдавна вече са се събудили и търсят начин да те наранят, да те обидят, да те изцапат, защото… как до слузестата твар ще застане звезда? Коя е тази нахалница, че си позволява да е по-високо от дупката на пълзящото същество? Откъде-накъде пък и ще свети, че да е забележима от далече и да се мисли за много красива? Не! Не!Така не може! Трябва да се унищожи тази ужасна натрапница в тъмния свят на завистта!

                Замервана с кал, звездата губи блясъка си, потъмнява, посърва. Болна и наранена, тя не проумява защо е тази черна неблагодарност към нея, та нали тя желае да освети пътя, да покаже начина, желае да е полезна с каквото може. Но светлината на звездата е силна, толкова е силна, че калта по нея засъхва, спича се и се пропуква, става на парченца и се посипва по недоволните червеи, които отново бързат да се притулят в тъмнината. Звездата им е простила. Нейната прошка за калните петна по лицето ù удвоява нейната светлина, колкото повече е замервана, толкова по-ярко свети, защото се е научила да прощава, да отминава, та нали и други тъмни места се нуждаят от светлината ù?