Нямам второ име, а може би дори името си забравям често. Аз съм ходещо тяло, с очи, вперени в тълпата, действаща механизирана кукла. Това не съм аз, но другите смятат че съм, а този факт ме кара да се усмихвам. Устните са с цвят на мак, тялото е грациозно, нежни къдри се докосват до раменете. Ала това пак не е Азът. Той спи, кото застинал диамант, като пашкул, някъде, където нежността има своя шанс...

По- скоро съм забравила какво е да се смееш от сърце, непринудено, истински. А желая ли го всъщност?

Всеки ден тръгвам към изгрева с надежда за началото, да бъда другата в мен.

И през настъпващия ден съм пак онази, която мразя.Тя е като старица, начумерена, сбръчкана, ядна, присмехулна.

Не ми се носят маски- гримове, червило, лак за нокти или нова фризура.

Изглежда съм мъртва. Мъртва, а вървя по пътя, път, без условни знаци, безкраен, прашен, изнурен, дълъг, хлъзгав...

Не мога да остана, вкъщи огледалото ме гледа, а аз стоя пред него със затворени очи. Истината е на екскурзия в безкрая на желанията. Любовта някога е била, сега- идва умората и отегчението От истината или от лъжата повече боли?

...Ах, само да забравя болката! ...

Пия кафе, а после- мечтая за несбъдването.

Хаос.