20.02.2019 г., 11:31 ч.

Хоризонтално откровение 

  Есета
1017 2 2
3 мин за четене


Някой тропа по вратата, а после- тишина. Отварям ръце, за да те прегърна-моя любов. Сърцето ми жадува за допира ти и говори тихо с вятъра. Душата ми изгаря от обичта голяма и препуска диво в нощта. Аз съм твоя само и те обичам. Устните ми са горещи хоризонти и чертаят среднощни ласки. Ръцете докосват се до теб, тръпнат от познати думи. Ала всичко не  е ли илюзия - аз, ти, срещи и раздели? … Обичаме ли се истински или търсим в самотата си някакъв пристан?… С разбиране нека да оставим времето само определи истината за това, което ни свързва, така е най-добре, закъде сме се разбързали?... Търпението се прокрадва мълчаливо и нашепва тихо.В този шепот приспивам неволите и отчуждението. Очите са езерни дъги.Гоня онези мигове, които причиняват болка. Откривам длани и прегръщам утрото.С усмивка посрещам сезоните на битието.Там, където безкраят е огън от паднали надежди, те зърнах. За да повярвам безрезервно и от душа как, ако те видя в тълпата от сивота, ще потъна в силните ти ръце, целувайки плътните устни, ще забравя за обидите и тъгата, за нараняването и комплексите. Моля те, върви до мен по пътеката на живота, без да жертваш принципите си, разчитайки на разума и отговорността.... Така ще сме заедно.Един до друг.Един за друг.Подаващи си страстни реплики. Сред хаотичността на дните чувам стенание.Не след дълго- далечен вик.После- паднали копнежи.В разгара на въпросите, отговорите са ключ към твоето сърце.Клоните на отсрещното дърво напомнят за исполин в човешки образ, съхранил в едно и силата, и здравината , и нежността на  човешките ценности. Нека да не забравяме миналото, защото то носи уроците от грехове.  Омагьосвайки сетивата, приспиваш разочарованията.Луди ли сме в любовта си? … Косите са мост към раменете от святост. Прекрачваме стени, одумвания, несгоди, мачкаме болката и търсим себе си в света от простота. Тогава какво ни пречи в обичта? Омразата? Упреците? Вината? Неразбирането? Липсата на откровеност? … В простора от чувства полагам любовни клетви. Въпреки грешките,не се чувствам виновна, о, Господи! Обичам този мъж!  Пожелах  го в онзи миг!  А  после положих усилие да го забравя. Уви! Спомените изгарят душата. Успяват да напомнят като камбани за него. Всеки път, когато съзнанието бяга като птица, мислите се завръщат по-силни от преди. Настъпващият ден е поредица от компромиси, а аз съм част от цялото. Частица от вселената. Обичта е пълна с изненади, когато търся сред хората познатите очи.Убий ме, посечи ме, нарани ме-ще обичам така до края. И протягам пак ръце към теб, моя любов, вземи ме по пътя… Самотата е убиец на духа. Крехкостта на чувствата са поредица от падания в лоното на прохождането.Няма лесно начало, има бягство от отговорност. Любовта задължава именно чрез своята свобода.Сърцето се е спряло до очакванията.Мълчанието е кръстопът на изгарящата длан. Хармонията сред писъка от бури гали тишината.Единствено вятърът удря по стъклата на вярата, наддава вой и гони омразата.Сред шумът от паднали надежди, с писък, той рисува храм на чудесата, руши покоя, отласква крясъка на ехото.Бъдещето е откровение.Смехът е като рисунка от пастел.Натрошени илюзиите тръгват към хармонията. Белезите са излекувани рани.В простора се моля за време.С него, там до тротоара,при човека в синьо,трошиците на чувствата са вулканични пътувания.Изричам тихо, в тунела на очакванията, с трепет:Господи,защо ли силата ми е в любовта?...
Когато в удара от нечий зов,очите ми са слепи, търся лунните сенки на споделеността.Със сърце, пълно с любов, се покланям на Създателя.Младостта е самодива от истини.Възраждам топлината от познатите ръце...
Въздишам и тръгвам ... към теб, отново, открила себе си.
Щастието е постижима паяжина от далечен зов.
В този миг, ела и поседни..., а после..., ми махни за сбогом.Ще те разбера. Няма да тъгувам.Думите ще са въглени от разбитите илюзии.А сълзите ще са дълъг и хаотичен спомен от поредното изпепеляване на сърцето.
Откровението ще е моята съдба.
Вече съм там...Бяло, спокойно и тихо е.
Ах,... любов!... И ти, мое откровение, в едно, открихме изпепеляващия Рай...Някъде, там.., където звездите  са нашият пристан от светлина.
Колко е топло!...
 

© Ана Янкова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??