И нормалният сред лудите е луд...
Повечето хора биха казали, че едно съчинение винаги започва с увод. Но защо? Защо това е толкова задължително, след като тези неща трябва да се различават едно от друго? Лудост ли е да не напишеш такъв или по-скоро е лудост да бъдеш като останалите, пишейки такъв? Защо всички безлични гласове отговарят дружно:
- „Ти какъв си, че да казваш кое е вярно и кое не? Бъди като нас! Така ни плашиш, въпреки че не го разбираме."?!
Представете си едно място, място, където има много лица, но малко стойностни души. Представете си направо това общество. Сам ли съм в него, въпреки че усещам, че има някой? Сам ли съм?!
- - „Не!" - отговаряте вие - виж всички около теб - „те също са живи - както теб."
- - Дали? Дали това е вярно?... Да си жив не означава ли да имаш вяра и желания?
- - „Не" - отговаряте пак дружно вие - „Какви са тези недоказуеми неща, за които пишеш? Защо никой от нас още не е написал книга по този въпрос? Тези неща не съществуват!"
... и явно пак оставам сам, търсейки някой, който да спре болката и мъката, чакайки и вярвайки в него. Някого така желан и толкова ми нужен. Дали наистина аз съм лудият сред вас, нормалните, или вие сте страхливите и лудите!?...
Сега предполагам стана място за „заключение". Но защо да пиша? Защо да пиша аз заключение? Не трябва ли вие да си направите своите сами и без да ви помагам?
- - Пиши - какво есе е това тогава, щом не пишеш? И защо въобще го пишеш това съчинение, щом не искаш да го пишеш - като нас - както трябва!?
- - Защо ми е да съм като вас? Нямам ли право да бъда себе си? Нямам ли право да съществувам? Нямам ли?... Нямам ли право да мисля и чувствам!?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иван Радев Всички права запазени
