Пиша ти. Пак. Отново ...
Белият лист остана последният път към теб. Но ти не знаеш, не. Не подозираш. Думите ми никога няма да достигнат до теб. Ще си останеш там - в проклетите ми сънища, в недостижимите мечти. Чувствам, че ни разделя океан от животи, а всъщност си пред мен. Гледам те с такова обожание, прегръщам те с очи. Галя те с усмивка.
А ти си все така красива. Величествена. С горда походка и силна душа тъпчеш сърцето ми. Но ти не знаеш, не. Не подозираш.
Защо ми е толкова лесно да пиша как се чувствам, а толкова невъзможно да застана пред теб, да ти подаря най-нежната срамежлива усмивка, да те полея с горещата любов, лееща се от очите ми, извираща от неизсъхващия кладенец на обичта в сърцето ми? Не знам. Наистина.
Предпочитам да те възпявам в стихове, да те описвам в разкази. Да те рисувам с думи. Ей така - тайничко. Тихичко. Насаме. Обичам те тихо, без много врява, без много шум. Няма нужда от фойерверките на радостта, от дъгите на щастието; няма нужда и от серенади, пътеки от ...