Пиша ти. Пак. Отново ...
Белият лист остана последният път към теб. Но ти не знаеш, не. Не подозираш. Думите ми никога няма да достигнат до теб. Ще си останеш там - в проклетите ми сънища, в недостижимите мечти. Чувствам, че ни разделя океан от животи, а всъщност си пред мен. Гледам те с такова обожание, прегръщам те с очи. Галя те с усмивка.
А ти си все така красива. Величествена. С горда походка и силна душа тъпчеш сърцето ми. Но ти не знаеш, не. Не подозираш.
Защо ми е толкова лесно да пиша как се чувствам, а толкова невъзможно да застана пред теб, да ти подаря най-нежната срамежлива усмивка, да те полея с горещата любов, лееща се от очите ми, извираща от неизсъхващия кладенец на обичта в сърцето ми? Не знам. Наистина.
Предпочитам да те възпявам в стихове, да те описвам в разкази. Да те рисувам с думи. Ей така - тайничко. Тихичко. Насаме. Обичам те тихо, без много врява, без много шум. Няма нужда от фойерверките на радостта, от дъгите на щастието; няма нужда и от серенади, пътеки от цветя, гласни клетви и преувеличени обещания. Не. Обичам те тихо, дълбоко. Любовта не е това, което правиш. Не е и това, което казваш. Не е и това, което чувстваш. Тя е съвършената-несъвършена комбинация от предните три неща, включително и теб самия. И нея. Двама ви. Знаеш, че е любов, когато самото съществуване на твоята идеална половина ти доставя щастието в живота. Няма място за егоизъм, ревност, власт. Обичаш безусловно. Чувстваш безусловно.
Или поне при мен е така. Не искам друго. Жадувам само трохичка внимание. Случайна усмивка. Среща на погледи. Минута време. Искам да си щастлива, без значение дали аз съм част от щастието или не.
Колко е лесно да се обясняваш в любов на белия лист, нали? Защото няма да получиш отговор от него. Няма да те отхвърли, няма да разбие и последната капчица надежда, останала в душата ти със студения си, безразличен и опустошителен поглед. Няма да изпепели мечтите ти. Но няма и да ги чуе ...
Парадокс, нали? Струва ли си да дадеш възможността на някого да те изпепели? Да убие живота у теб ? Или, поне за кратко, да те бутне в бездната на страданието?
Обичам те, Любов. Нищо, че няма да го чуеш. Нищо, че няма и да го прочетеш. Обичам те - безкористно, безусловно и истински. Обичам те тихо.
Едва ли има нещо по-красиво от несподелената любов. Таиш съзвездия от чувства у себе си, готови да изпишат името на любимия ти с почерка на вечността ...
Така ще те обичам. Бих искал и така да бъда обичан.