България е вселена, свят, отечество; стряха, приютяваща хиляди смели чеда, родител на Героизма, покровител на онова непреходно чувство, което ни кара да усещаме кипеж във вените, да спрем на място, да поднесем венци на юначните ни герои и да се любуваме на всичко свое, подарено ни от ръката на мъдрата природа. 
            Защо казвам това?
            Тепърва ще разбереш…
            Миналите епохи от родната ни история, пропити с перипетии под безстрашните звуци на възходи и падения, са убедително доказателство, че трябва да се гордеем с достойния си произход. Народностното име „българи“ стоически е устояло тежката проверка на взискателното време, понесло е жестоки камшични удари от безпощадни врагове, следи от които личат и до днес, било е на милиметър разстояние от вечното си изчезване, но се случва преломно събитие, което го избавя от угрозата на тоталното унищожение.
            Това е Свободата – сакрална дума, чието значение намира яркото си отражение в хиляди изписани страници. Тя е жива, обгърнала ни в бялата си пелерина. Всеки истински българин е осмислял величественото ѝ раждане, усещал е вибрациите ѝ в сърцето си и си е представял гърмежите, виковете и кръвопролитията. Разстоянието от минало до настояще всъщност не е толкова голямо – времето е порив да разбираме и да бъдем разбирани, да отсяваме важното и да забравяме ненужното.
            Италианският писател Алесандро д‘Авения твърди, че: „Свободата ни позволява да мечтаем, а мечтите са кръвта на нашия живот.“ Кои сме? Просто един анахронизъм, оцелял в помитащата вихрушка на сляпа гонитба на безконечни триумфи? Отрязък от отдавна стихнало величие? Синоним на нещо, което линее? Живеем ли пълноценно и търсим ли Истината? Браним ли стойностите, които ни формират като еманципирани, разумни и неограничени личности?  
            Историята е онова, което наистина се е случило, а не онова, което някой ни кара да мислим, че е.[1] Нейният мъдър повей напомня за народ, съградил величествените основи на Златен век и разпрострял държавните си граници до три морета. Издържал на натиск от различни племена, кове великолепни победи, пред които се прехласва целият средновековен свят. Нима Самуил не „грабва венеца на Рим“ през 986 година? Не рухва ли митът за несломимите латински рицари под властната десница на цар Калоян? Каквито и суперлативи да изрека и напиша, ще изглеждат миниатюрно пред сторените дела.
            Истината и Ценностите в претрупаното ни с информация битие сa съсредоточени в Знанието, което никога не би ни изневерило. То е вечно напомняне, благодарение на което няма да забравим „откъде идваме и къде отиваме“. Римският философ Цицерон потвърждава, че: „Няма нищо по-сладко от светлината на истината“. Когато се намираме на ключов кръстопът и не успяваме да направим избор, тя ще ни подаде приятелска длан и ще ни поведе към правилната пътека.  
            Свободата е състояние на духа, даващо ми правото да представлявам самостоятелна част от огромното цяло и да поддържам будно самосъзнанието си на отделна единица. Тя ме зарежда с витално чувство и прецизно избистря гледището ми за околния свят. Възприемам я за въплъщение на важни потребности, без наличието на които съвременникът не би бил пълноценен.
            Според мен нейната същност е вплетена в малките детайли на привидно голямото ни и забързано ежедневие, в начина ни на държание спрямо околните и следите, които оставяме след себе си. Усещате ли, че все по-рядко си задаваме универсалния хамлетовски въпрос „Да бъдеш или да не бъдеш?“ и изпускаме „ядрото, есенцията и същността“, за които говори бразилският поет Марио де Андраре? Обвити в статичен пашкул, пълзим към идеалите си, а не летим към тях – като че ли предпочитаме да изоставим възможността, вместо да се борим докрай за нея.
            Ставаме безмълвни свидетели на тъжна комедия. Лепкавите пипала на страшната самозабрава бързо и ловко се домогват до душите на хората, изтръгват идентичностите им и ги заменят с нови. Защо българинът не говори за националните си герои и безграничната им саможертва? Къде изчезна честта? В какво се превърна родолюбивият стремеж към признателност? На парчета ли се разби преклонението пред паметта на нашите Братя и Сестри, отдали животите си за бъдещите поколения?
            Все тягостни въпроси, чиито отговори будят съжаление и носталгия към миналото.
            Неутешимият плач на майка България носи истината за мъчително извоюваната ни Свобода. Тя нажежено пулсира в героичния подвиг на Васил Левски, който увисна обесен, в драматичния образ на Христо Ботев, останал завинаги на връх Камарата; в трагичния избор на Кочо Честименски да отнеме живота на най-свидното си, в осанката на революционера Раковски… В кървавите Батак и Перущица…
            В съвремието. Във всички нас. В мъките и неволите ни, в щастието и успехите. В медния гласец на песнопойна птичка. В гнева и любовта. В онези експлозивни мигове, които ни разтърсват и ни карат да се осъзнаем, да извърнем погледи и да благодарим, да измолим прошка и да продължим.
            Приятелю, свободата е като хвърчащ лист от дърво през есента. Днес царува на най-високите му клони, а утре е част от жълтата купчина на глухата земя. Времето продължава да лети скорострелно, сезоните се сменят, но за българския лъв завесите падат и светлините угасват, когато заглъхне последният удар на смелото му сърце.
            България е Истина без интерес. [2]
            Останалото е вятър и безпътица…[3]

[1] от игралния филм „Дякон Левски“, по сценарий на Максим Генчев

[2] от игралния филм „Дякон Левски“, по сценарий на Максим Генчев

[3] от игралния филм „Дякон Левски“, по сценарий на Максим Генчев