2.12.2010 г., 21:40 ч.

История за моята килия 

  Есета » Други
884 0 0
2 мин за четене

Бях високо в Стара Планина. Вървя по най-обраслата пътека и се опитвам да си поправя път през високите закриващи ме храсти. И докато минавам през тях, се опитвам да не мисля за слабата болка, която бива причинена от забиващите се в ръцете ми тръни и бодили.

 

Започва да се стъмнява. И заедно със залязващото слънце очите ми залязват също. Червеният залез огрява лицето ми така, сякаш раят бива сложен на земята, а в него започва един прекрасен ден, чийто край не ще дойде.

 

С последните лъчи, огряващи изразително лице, идва така дълго чаканата нощ. Навсякъде кипи тишина, която завладява и най-силните хора и разпалва силно въображението на всеки, който се заслуша в нея. Когато достатъчно дълго време от нощта бе дошло, бе дошло и времето, в което се замечтахме по звездите. Със събуждането на мечтите звездите изчезват пред погледа ми. И ранните гори на младостта се пробуждат. И събрах багажа си и тръгнах сред непонятните и красиво стряскащи пътеки на Балкана.

 

Но точно тогава, в този момент на екстаз, породен от непонятната красота на всички горски шумове... чух глас! Той. Викаше ме по име. И преди да успея да отговоря, аз отворих очи. Бях отново в затвора!

 

Между четири стени. В стая. И като че ли с решетки на прозорците, направени от чувствата, породени от онова клаустрофобично чувство, знаещо как да ни накара да съжаляваме за това, че сме отворили очи.

 

Озовах се там... откъдето бях тръгнал, там, където бях затворил очи за пръв път и бях тръгнал за това така вълшебно и омагьосано място, класната ми стая.

© Георги Илиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??