Аnna (Ана Янкова) 5 декември 2018 г., 15:02 ч.

Изборът 

42 1 2

                                                                                                                      
Призракът на отминалата любов се бореше с наранената душа. Тъгата като лястовиче пронизваше спомените по теб... Написах писмо, адресирано до надеждата, която молех за един едничък шанс – да те видя отново. Унижавах се чрез всяка истина, която щеше да прочетеш. Ето, накажи ме отново, урока – не ще приема. Не желая. Нямам достатъчно воля да кажа: Край! Обичам те, кажи как да спра? Как да залича образа ти мил и нежен от сърцето си? А онзи див копнеж по летните нощи, с дъх на ласки и споделеност?... За пясъка, залеза, морето, плановете за бъдещето... Писмото е в ръцете слаби. Чудя се да го изпратя ли по пощата. Емоциите се сблъсват с част от разума, стават самотни гларуси от вяра. Телефонът не звъни. Как мечтая за един невинен звън, отърсващ тъгата и призрака на миналото! Моля те, любов, обади се! Смили се над красивите изсъхнали рози! Успокой претръпналите устни. Погали самотния ми порив към хармония.
Призракът на отминалата обич се спотаи зад ъгъла на стаята Мълчеше. Денят беше към своя край, нощта идваше като усойна пепелянка, отмъкваща жаждата ми за споделеност... Ще взема книгата в ръце, ще почета, а после ще поспя. Утрешният ден ще отвори със слънчев лъч прозореца и ще ми се усмихне с твоя образ в очите.Лек полъх ме събуди. С мъка се повдигнах. Вратата леко се отвори. Той влезе плахо. Косите ми падаха по раменете и нежно ме галеха. Тихо прибавих: "Писмото е върху масата, обещай, че няма да го четеш!" –прошепнах на госта.
"Но ти искаше обратното!" – възкликна той.
"Исках, глупаво неподозираща, ала все пак оптимистка, че някой ден сигурно ще се върнеш при мен. Но ангел небесен се яви и безшумно ми каза да не го допускам... Да прогоня онази, която опустошава и помита всичко след себе си. Тогава няма следи, няма път, няма спомени. Само хаотичност и безпомощност, тунел от крещящи и раздиращи думи" – допълних тържествуващо.
"Кое?" – неразбиращо попита душата на Чавдар – Кое да не допускаш?"
" Болката!" – сънено отвърнах.
"Ти си се побъркала!" – категоризира се духът на мъжа.
"Да! Нека да съм луда, ако това означава свобода и глътка въздух. По-добре за теб – побъркала се, отколкото-унижена. Цената е прекалено висока, вече реших и се гордея със своя избор!" – допълни Петя.
"Вярваш в ангели, явно затова казват, че любовта е сляпа..."
"Знаеш ли какво прочетох в книгата снощи? Пишеше, че Бог може да прости всичко, но не и отчаянието... Тогава се появи ангелът, гледайки ме напътствено и с трепет, да взема правилното решение за живота..."
"Хм, каква промяна само... твоята енергия е толкова силна.., ще тръгвам, стана ми задушно... Дано си щастлива!..."
Петя му махна леко с ръка за сбогом. И при първи петли, заспа като бебе-кротка и мила, уверена и целеустремена. Тя знаеше,че ангелът я пази.

© Ана Янкова Всички права запазени

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Аnna (Ана Янкова) Благодаря ти, Петър!🙂 Това, че творбите ми са те докоснали означава много за мен🙂
  • Петър1 (Петър Димитров) Ана, интересно ми е да чета твоите есета. Не знам да ли са есета или разкази или са смесена порода, но са хубави. Поетични и нежни са. Може би греша, но стилът ти ми прилича малко на стила на Марсел Пруст. Дълбоката вода...

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.