Василе! Колко пъти съм искал, ей така – простичко, най-обикновено да се обърна към теб по име! Колко пъти съм влизал в тихия двор на бащиния ти дом с надеждата сам да ме посрещнеш! Колко пъти съм заничал в хладните одаи и зад вратата на празното скривалище в очакване на твоя укоряващ поглед! Колко пъти съм посягал към пожълтялата снимка зад витрината на музейната сбирка като към свята икона, пред която и сега правя кръстен знак!

       Но винаги моето подготвено слово, моята последна крачка, моят сигурен жест възпираше Лъвското ти име и святото признание, че си Народен!

       Василе, брате мой! Близко сме един до друг и сега! Свързва ни невидимата нишка на живота, защото аз те канонизирах в сърцето си! Времето не може да я прекъсне! Тя е вярата в нашата едничка майка – България!... А вярва само онзи, който обича истински и от сърце!

       Василе, научи ме, учителю мой, мой изповеднико, как намери толкова сили в себе си, за да достигнеш мощта на титаните! Как израсна до върха на гениалното Прозрение, до светостта на Идеята, която превърна потъпканата рая в народ от борци! Сигурно си открил истинския смисъл на битието? С ръка, поставена върху кръста и камата, си отворил вратите към вечността и там си открил истинското си призвание на Апостол?

       Води ни, Дяконе! Води ни и днес!

       Не чуваш ли как глухо дрънчат оковите на духовната ни немощ? Не виждаш ли грозното падение на отцеругателството, кошмара на трагичната ни безучаст? Пада ли всеки на колене пред теб, Светиньо Българска, не изкована от злато, а от блясъка на величието?!

       Народе!!!!

       Кой честен и родолюбив българин не знае думите на Левски: "Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя - губя само мене си!"...

       Все повече ми липсват днес Словата ти, Апостоле! Липсва ми твоят чист и замечтан поглед! Колко точно се припокрива изреченото от теб с делата ти: скромност и решителност, разсъдителност и взискателност, сила и издръжливост!

       Лято е, Василе. И пак Балканът примира под юлския зной! Но израснал, узрява за жътва хлябът на свободата.

       Идва есен. Да се събуди заспалата земя, да разтвори обятия и да приеме чистите сълзи на светото причастие, за да проникне дълбоко в душите и сърцата на обикновените хора идеята за народна революция!

       Но когато зимните хали забеснеят на север сред усойните влашки полета и бурята достигне през Дунава чак до сърцето на Стара планина, камък и дърво ще се пукат, глухо ще проскърцват кепенците на замръзналата букурещка мелница, за да се разтворят с грозен трясък и през тях да литне твоята песен, Апостоле - глас мъжествен, силен, неукротим и безстрашен!

       Черна прокоба е зимната буря, Дяконе, ала колко по-черно е робството!

       Сред белотата на снежните виелици отново стърчи черното бесило - твоята Голгота - и мрачното видение кара сърцето ми да тръпне!...

       Но в душата ми е пролет!

       На бесилото увисна ти, Василе, но възкръсна, за да се превърнеш във всебългарска съдба! Ти, който никога не мина в отвъдното, а се прероди в светлина, в мерило за правда и свобода, с което съизмерваме и днес светото безумие на човешкия дух и гений!

       Ти ни остави Примера на своя земен живот, Апостоле! В гроба на родната ти майка Гина Кунчева, до църквата "Св. Николай" в Карлово, е погребана твоята земна същност!... Там паля свещ и свеждам чело в знак на синовна почит, Василе!

       После се прекланям пред гранитния паметник на твоята героична Саможертва!

       Ти гордо издигаш към висинето десница, Апостоле, вперил непобедим и целеустремен поглед в изгрева, а при нозете ти разяреният лъв е готов за скок във времето!

       "Времето е в нас и ние сме във времето - Василе, - то нас обръща и ние го обръщаме!"