Аnna (Ана Янкова) 18 декември 2018 г., 17:19 ч.

Женя 

50 1 0


Птицата донесе клонче от надежда и я постави върху ръката на девойката. Този жест силно трогна Женя, която поплака върху гроба на баба си.Паметникът напомняше за преходния живот, идваш като жар, а тръгващ си с пепел.Люлката на любовта крехко се подаваше зад папрата отляво. Някой я наблюдаваше мълчешком, прикриващ се зад храстите.Това малко изплаши момичето, което потърси в чантата си спрея, а след секунди го пусна отново в една от преградите на кожената чанта.Момчето приближаваше и носеше изцеление в ръцете си.Устните му шепнеха: Най-после...Червената роза се открояваше на фона на дрехите и подсказваше за чувствата.Гледаше Женя без да мигне, след което просто подаде цветето, с жест, в който се четеше лека тревожност.Женя го преоткриваше със сините си очи, по детски наивно. Една сълза потече по бузата.Гробищата не изглеждаха толкова зловещи, а денят молеше за много любов.Синьото чисто небе се усмихваше доброжелателно и намигаше на юнските лъчи.
- Роза без бодли!Означава- влюбих се от пръв поглед. Заповядай!-бавно и неуверено изрече непознатият.
-Красива е!-вземайки я допълни Женя и се изчерви съвсем като цвета на розата.
-Душата ти ме викаше безспирно и роптаеше срещу болката. И аз дойдох, намерих те, тук...- силните мургави ръце докоснаха тъмната коса на обичта.
-Аз си мислех за теб...Нощта ме будеше и се ослушвах за стъпки навън...Но само северният вятър се обаждаше и отговаряше на въпросите с глъч и меланхоличен шум...Нямаше те.... Женя се подслони върху рамото на момчето.Ала най-после ти дойде! След дългите мъчителни нощи сама, си тук!-смехът прегърна девойката и чрез сърцето се скри в пазвата на дошлия.
- Баба ти ме изпрати, за да ти кажа,че е добре, но се измъчва, когато вижда страданието в големите ти очи.Каза да целуна нежните ти устни и да се грижа за теб...И ето, вече съм тук,послушах любовта...
-Баба!Но тогава няма вече да съм сирачето Женя, самичка в този жесток реален свят!-радостта засенчи призраците от миналото- А как да те наричам?
-Наричай ме Розалин!
-Розалин! Роза-лин!Ще те наричам така до последния си дъх и...Устни в устни се впиха. Тишината не пречеше на мисълта по изгубените илюзии. Вярата вече имаше крила от намерени истини. А маслиновото клонче си приказваше със съседните храсчета за цветовете на "обичката", която се разхубавила, защото отскоро "ходела на фризьор"....
Птицата беше отлетяла безшумно...Женя и Розалин постлаха килима на новото начало. И лятото дойде...
 

© Ана Янкова Всички права запазени

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

© 2003-2019, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.