Седя пред компютъра и не смея да докосна клавишите. Ако го напиша ще го погледам няколко минути на екрана, ще му се порадвам, а после ще кажа: ”Не е така!”. Не е така!
В селото на дядо и баба има един вир. Белият Вир. Близо до черквата, току под воденицата (тая, дето сега е заведение). Не ставаше за къпане. Даже през август
водите му бяха ледени. Даже когато рекичката едва църцореше, все така запъхтяна от слизането по стръмното. А и не знам защо е бял. Всяко лято позеленяваше от жабуняка, а ние хлапетата бърникахме за мряна из камънаците му (пороите събаряха бента и само името оставаше). Но всяка зима ергените от селото го издигаха отново. Преди Йордановден.
Странно. Защо говоря за едно село, където дори не съм роден. Обичам града си.
С онази обич, която крие училищния двор, ожулените в асфалта колене, дворчето на първата цигара, тъмното ъгълче на първата целувка, кръчмата на първото напиване, и приятелите, толкова много приятели.
Странно. Защо говоря за града си. Аз, който съм проходил в Рибарица – Тетевенско, и проговорил в Гурково – Казънлъшко, научил да връзва връзките на обувките си в Чепеларската детска градина, да язди по стръмния сипей над Хамбардере (естествено върху катър), а получил букварчето си под връх Баташки Снежник. Да не говорим за пукнатата глава, когато крадохме круши с махленските деца в Карлово и първото “вояорство”, проследявайки влюбените по пътечките на хълма Кракра над Перник. И първото хлапашко бракониерство
по завоите на Тунджа под Бузовград, Разложкото надпиване и надпеване… и …и… Благодаря на баща ми че имаше прекрасната професия на инженер-лесовъд. Поклон на майка ми, че го следваше заедно с нас (двамата му сина) навсякъде.
Днес бях на черква с благопристойните граждани от квартала. Не знам вярващи ли са, не знам в какво вярват или са като мен… Беше ми чуждо. И се сетих за Белия вир. И пуснах компютъра, и си подредих песни една след друга.
Без думички за орхидеи, за антични колони, смели Одисейци, и верни Пенелопи, без Подноса с главата на Кръстителя, без проповеди за онази Любов.
Пак се събрахме с братовчедите и излезнахме на Голо Бърдо, пак се притури планината. Над нас и над Тодора. И над маслиново дръвче се притури. И ми стана тъжно за Ягодица - гальовничкана, любовничкана, дали, защото вече не бели платно на Охридските извори, дали, защото лудото младо за църна земя се оженило, или само балното не си е казало… Заплаках за Руфинка, та камък от сърце да падне… А докато се комкахме с червената кръв на Вечната Асма, изгряха пак иконите на Майстора, с онези ми ти пазви, Чудомировски неспокойни, като два хляба бухнали в нощвите на очакваната Пещ. Над нас самолетите на Балканеър отнасяха кльощавите “Витошки“ манекенки, завиждайки на “Бела съм, бела, юначе, цела съм света огрела…”. Сърце не дава да лажеш, че не слънцето ще събуди лудото младо, а нейните очи. Та да не й е жално и милно да го буди.
И ужким Ботевградската духова музика беше тръгнала за погребението на баба и дядо, пък зави по стръмното. Хвърлиха тъпана в дерето, че тежи, вместо по него заудряха по баирите “Дунавското”. Всичко где има кръв по вените рипна до Калинка, пая накрая скокна чак в Белия вир.
Изваждайки Йордановденския кръст на Вярата от реката на спомените, чемширена китка погали главите ни… Да сте живи и здрави… сите Българи.
© Георги Динински Всички права запазени