Седя пред компютъра и не смея да докосна клавишите. Ако го напиша ще го погледам няколко минути на екрана, ще му се порадвам, а после ще кажа: ”Не е така!”. Не е така!
В селото на дядо и баба има един вир. Белият Вир. Близо до черквата, току под воденицата (тая, дето сега е заведение). Не ставаше за къпане. Даже през август
водите му бяха ледени. Даже когато рекичката едва църцореше, все така запъхтяна от слизането по стръмното. А и не знам защо е бял. Всяко лято позеленяваше от жабуняка, а ние хлапетата бърникахме за мряна из камънаците му (пороите събаряха бента и само името оставаше). Но всяка зима ергените от селото го издигаха отново. Преди Йордановден.
Странно. Защо говоря за едно село, където дори не съм роден. Обичам града си.
С онази обич, която крие училищния двор, ожулените в асфалта колене, дворчето на първата цигара, тъмното ъгълче на първата целувка, кръчмата на първото напиване, и приятелите, толкова много приятели.
Странно. Защо говоря за града си. Аз, който съм проходи ...