6 янв. 2007 г., 16:10

Йордановден 

  Эссе
2732 0 6
2 мин за четене
Седя пред компютъра и не смея да докосна клавишите. Ако го напиша ще го погледам няколко минути на екрана, ще му се порадвам, а после ще кажа: ”Не е така!”. Не е така!
В селото на дядо и баба има един вир. Белият Вир. Близо до черквата, току под воденицата (тая, дето сега е заведение). Не ставаше за къпане. Даже през август
водите му бяха ледени. Даже когато рекичката едва църцореше, все така запъхтяна от слизането по стръмното. А и не знам защо е бял. Всяко лято позеленяваше от жабуняка, а ние хлапетата бърникахме за мряна из камънаците му (пороите събаряха бента и само името оставаше). Но всяка зима ергените от селото го издигаха отново. Преди Йордановден.
Странно. Защо говоря за едно село, където дори не съм роден. Обичам града си.
С онази обич, която крие училищния двор, ожулените в асфалта колене, дворчето на първата цигара, тъмното ъгълче на първата целувка, кръчмата на първото напиване, и приятелите, толкова много приятели.
Странно. Защо говоря за града си. Аз, който съм проходи ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Георги Динински Все права защищены

Предложения
: ??:??