Да ви кажа коя съм? И на тях да кажа? А как да го кажа, когато самата аз не знам коя съм. Как да разбера другия, когато не мога да разбера себе си? Толкова години говорене, показване, споделяне, „културен обмен” и все още си оставаме неразбрани и чужди за другите. Мъчим се да разберем чуждия живот, а не разбираме, че така нашият ще остане неразбран. Защото единственият начин да разбереш другия е да живееш като него. Да живееш друг живот. А нима искаме това? Ако го искахме, защо тогава се оплакваме от загуба на националната си идентичност. Истината е, че не сме готови да платим цената на разбирателството. Не сме готови да се покажем изцяло.

Факт е, че голяма част от човечеството, не може да даде реална самооценка на личността си. Дори и да не ни се иска да признаем, ние не познаваме себе си, до толкова добре, колкото си мислим. Ако беше така, нямаше да допускаме грешки, нямаше да съжаляваме, че не сме направили нещо, просто всичко щеше да бъде идеално... Но уви, не е така, перфектни неща няма на този свят.

  Друг е въпросът, че често пъти се поставяме  на мястото на наши приятели, познати и се опитваме да си представим какво бихме направили, ако имахме тяхната съдба, техния начин на живот... Защо ни е необходимо подобно нещо, нима не е по-лесно да гледаме пред себе си и да се опитваме да усъвършенстваме и подобрим самите себе си, а не околните... Разбира се, че е по-лесно, но защо да избираме този начин, като има и друг, по-труден.

  С времето, човек съзнателно или не привиква към това да бъде далеч по-критичен към околните, отколкото към самия себе си. Започва да отдава по-голямо значение на проблемите на непознати, дори лица, в следствие на което не успява да разреши своите. Така, малко по-малко се превръща в неудачник, лишен от възможността да постигне самостоятелно някакъв успех, пък било то и минимален.

  За да опознаеш околните, преди всичко трябва да познаваш напълно себе си. Само така, ще можеш да разбираш другите и да им помагаш без да изгубиш своята идентичност и неповторимост.

По-лесно е да опознаеш другите, отколкото себе си, защото другите ние гледаме отстрани, а себе си - не можем. Преценяваме другите по техните действия и постъпки, по думите, които използват и начина, по който се изразяват. Едновременно с това обръщаме внимание и на външността, на това как изглеждат хората около нас - облекло, прическа, грим. Най-добре опознаваме тези, с които живеем или прекарваме деня. Виждаме ги в различни ситуации, наблюдаваме как реагират. Точно затова ние трудно опознаваме самите себе си. Гледаме се в огледалото и виждаме как изглеждаме, но не можем да се погледнем изцяло отстрани така, както ни виждат другите.  Като че ли по-добре можем да преценим как ще реагират нашите близки и приятели в даден момент, отколкото ние самите. Доказателство за това е, че често съжаляваме за неща, които сме казали или направили. Мислим, че се познаваме добре, но не преставаме да се изненадваме от самите себе си.  Избухваме най-неочаквано, а смятаме, че сме със спокоен характер. И се получава така, че другите ни познават по-добре отколкото ние самите.