Понякога е много трудно да отговориш на привидно простия въпрос „Как си?”

Особено когато самият ти не знаеш какво чувстваш.

В теб бушува буря от емоции, изгубваш се, намираш се и отново потъваш в океана на чувствата.

Струва ти се невъзможно да изразиш с думи това, което се случва с твоето вътрешно Аз.

То е като самотен корабокрушенец, оцелял след тежка буря, носещ се из необятното море на нестабилна дъска, очакващ всеки момент да потъне на дъното и все пак таящ мъничка надежда да зърне парче твърда земя.

Луташ се без път и посока, търсиш изгубения смисъл на живота си, а край теб се раждат и умират хилядите ти мечти. В един момент вярваш в себе си, а в следващия вече ти се струва, че си просто едно човече, малко и незначително, чиито действия са безполезни и крайно безсмислени.

Проклинаш себе си и всички други хора, природата, съдбата и Бога безброй пъти, обвиняваш ги отново и отново, прехвърляш вината си върху техните рамене, сякаш от това би станала по-лека.

За какво сте виновни? За това, което те съставя и те прави какъвто си. За вътрешните ти битки, за невъзможността да разбереш собствените си чувства.

Чувстваш се объркан и това те плаши. Срамуваш се от себе си. Страхуваш се от себе си. Вледеняващият страх на човек, изпитал внезапна слепота и глухота към света. Слепота и глухота за красивото, за истинското, за това, което ти дава надежда и вяра, че си достоен да бъдеш себе си.

Постоянно се оглеждаш в невидимото огледало на съвестта и се питаш дали си заслужаваш да бъдеш пълноценна част от големия страшен свят. Откриваш в себе си хиляди мънички грешчици, които в твоите очи изглеждат като огромни, непоправими грешки. Срамуваш се и от тях. Като грамадни скали те преграждат пътя ти, стоварват се върху теб и не ти позволяват да се радваш на живота си.

А животът ти? Събуждаш се, поглеждаш през прозореца и прошепваш, че животът е прекрасен и никога не трябва да се отказваш от него, но още първата трудност по пътя ти обезсмисля всичко. Уморяваш се от постоянните битки, които водиш: със семейството, с околните, със себе си. Уморяваш се от безконечното скучно ежедневие, постоянната сивота,  убиваща светлите багри на младостта ти. Безумно желаеш да затвориш очи и да потънеш в морето на забравата, но за съжаление това е невъзможно…

Невъзможен е и отговорът на този кратичък въпрос „Как си”. Вероятно виновница за неспособността ми да разбера чувствата си е моята младост, която безмилостно ме захвърля във вихъра на емоциите ми. Безсмислено би било да опитвам да ви обясня какво чувствам. Затова едно „добре” ми се струва подходящо.