Aug 5, 2011, 4:08 PM

Как си?

  Essays » Social
2.2K 0 1
2 min reading

Понякога е много трудно да отговориш на привидно простия въпрос „Как си?”

 

Особено когато самият ти не знаеш какво чувстваш.

 

В теб бушува буря от емоции, изгубваш се, намираш се и отново потъваш в океана на чувствата.

 

Струва ти се невъзможно да изразиш с думи това, което се случва с твоето вътрешно Аз.

 

То е като самотен корабокрушенец, оцелял след тежка буря, носещ се из необятното море на нестабилна дъска, очакващ всеки момент да потъне на дъното и все пак таящ мъничка надежда да зърне парче твърда земя.

 

Луташ се без път и посока, търсиш изгубения смисъл на живота си, а край теб се раждат и умират хилядите ти мечти. В един момент вярваш в себе си, а в следващия вече ти се струва, че си просто едно човече, малко и незначително, чиито действия са безполезни и крайно безсмислени.

 

Проклинаш себе си и всички други хора, природата, съдбата и Бога безброй пъти, обвиняваш ги отново и отново, прехвърляш вината си върху техните рамене, сякаш от това би станала по-лека.

 

За какво сте виновни? За това, което те съставя и те прави какъвто си. За вътрешните ти битки, за невъзможността да разбереш собствените си чувства.

 

Чувстваш се объркан и това те плаши. Срамуваш се от себе си. Страхуваш се от себе си. Вледеняващият страх на човек, изпитал внезапна слепота и глухота към света. Слепота и глухота за красивото, за истинското, за това, което ти дава надежда и вяра, че си достоен да бъдеш себе си.

 

Постоянно се оглеждаш в невидимото огледало на съвестта и се питаш дали си заслужаваш да бъдеш пълноценна част от големия страшен свят. Откриваш в себе си хиляди мънички грешчици, които в твоите очи изглеждат като огромни, непоправими грешки. Срамуваш се и от тях. Като грамадни скали те преграждат пътя ти, стоварват се върху теб и не ти позволяват да се радваш на живота си.

 

А животът ти? Събуждаш се, поглеждаш през прозореца и прошепваш, че животът е прекрасен и никога не трябва да се отказваш от него, но още първата трудност по пътя ти обезсмисля всичко. Уморяваш се от постоянните битки, които водиш: със семейството, с околните, със себе си. Уморяваш се от безконечното скучно ежедневие, постоянната сивота,  убиваща светлите багри на младостта ти. Безумно желаеш да затвориш очи и да потънеш в морето на забравата, но за съжаление това е невъзможно…

 

Невъзможен е и отговорът на този кратичък въпрос „Как си”. Вероятно виновница за неспособността ми да разбера чувствата си е моята младост, която безмилостно ме захвърля във вихъра на емоциите ми. Безсмислено би било да опитвам да ви обясня какво чувствам. Затова едно „добре” ми се струва подходящо.

 

 

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Или Дадарова All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Задбалансово 🇧🇬

exuded

Властта у нас битува несрамежливо. Придобила е себе си и вече няма нужда от воля на избора, на избир...

Моето писмо до България 🇧🇬

slavi2002

Късно е. Тихо и топло. Снегът навън трепери под светлината на уличната лампа. А аз разлиствам учебни...

Амортизация 🇧🇬

exuded

Първо обедняваме духовно. После материално. Така ми се струва. Колкото по-бедни ставаме в себе си, т...

Заличаване 🇧🇬

exuded

Търкаме, търкаме... От сутрин до вечер. Лотариата е за всеки, билетите и талоните са достъпни, прост...

Живот... 🇧🇬

tianna

В дни като този не съм съвсем сигурна за кой ми е по-тъжно... За мъртвия или за живите. Може би за ж...

За живота въобще 🇧🇬

Ready_4_whatever

Левкемия... Усещаш! 220 – зареждам, пази се... Непрекъсната, права скáла... Разпѝлен звук, разкъсващ...