През вековете на  духовното си съществуване, въпреки своите лутания, горди възходи и срамни падения човечеството е формулирало общовалидни, непреходни теми. Сред тях без никакво съмнение централна по значение и емоции е темата за любовта.

Признавам, че от времето, когато започнах да осмислям постулатите, които ни заобикалят, не съм  предполагала, че любовта освен между мъжа и жената, може да бъде на толкова много места около нас и толкова втъкана вътре в нас. И както в повечето случаи не разбираме кога и как се е появила, така и за съжаление осъзнаваме колко е силна, когато загубим това, което я е родило. Както аз загубих моя малък пухкав папагал Кори. Няма да коментирам как за две години от желан "домашен любимец" кротката грациозна жълта топчица стана част от семейството - това го разбира всеки, който се е грижил за животинка. Не искам да си спомням и как за няколко часа епидемията го отне... Как с недоумение гледах, без да мога да повярвам, че сърчицето не пърха под светлите перца на гърдичките... че за първи път не се гушка гальовно, когато го галя по шията... Не разбирах как толкова дни след като клетката му вече не е у дома, неговият дух е тук, между цветята, как несъзнателно се навеждам, за да видя поклащащата се походка по килима и все ми се струва, че чувам зад вратата мелодичното му писукане...

И тогава осъзнах - аз не съм имала домашна птица, имала съм приятел, когото обичам!

Казват, че времето лекува. Сигурно е така. Отказвам да приема обаче, че заличава чувствата.

Щеше ли да го има Одисей без любовта му към Пенелопа, а Ботев без обичта към Отечеството, а лястовичето без майчината сълза?! Щеше ли да ни има на този свят, ако не можехме да обичаме?!

Сигурно, както казва татко, нямам още толкова опит, за да заключавам категорично. Ако обаче е вярно, че всяка загуба ни прави по-мъдри, разбрах  - чувствата в нас правят съществуването ни истинско.

Затова:  "Какво е любовта?"

Вярвам, че „Любовта - това е желание да живееш!"