Като във филм на ужасите...

Живеем живота си на обороти... Бръм, бръм - сякаш леко потрепващ двигател.  Знаем, че съществува път за нанякъде, но за къде е и къде е цял живот търсим.Лутаме се ту наляво, ту надясно заблудени в търсенето... В момента обаче, в който спрем и се огледаме осъзнаваме, че от толкова лъкатушене по "пътечките на живота" сме се озовали в средата на нищото... И също като героите във филмите на ужасите, с последната си надежда "под мишница", тръгваме по страховитото, изоставено шосе да търсим от онези старите телефонни кабинки, за да потърсим помощ. Уморени и изплашени, когато най-накрая успеем да открием въпросния телефон, а той е бил толкова далеч... се оказва, че не работи! В този момент единствената ни надежда умира - там при безполезната телефонна кабина. Всичко, за което сме се надявали... всичко, в което сме вярвали и все още вярваме - зарязваме, като безполезен багаж там до нея, в средата на нищото... И все едно за първи път стъпваме на "криволичещата пътечка", започваме отново да се лутаме в търсене на нещо, което да ни отведе до нашия път. Животът обаче повдига препятствията, и ако "изоставеното шосе" ни се е струвало страховито, то озовавайки се пред огромна, мрачна и зловеща гора имаме чувството, че краката ни са от кашкавал, а сърцето ни пуснато на свобода би летяло по-бързо от колибри... Въпреки страха някак си дълбоко вътре в себе си успяваме да открием капчица смелост, напълно достатъчна ни да побегнем през гората. Спъваме се, падаме, ставаме и продължаваме устремени да успеем, да излезем от там. И така отново и отново... Препятствия ставащи от страшни, по-страшни, а ние лъкатушейки по "криволичещите пътеки", взирайки се да не би да пропуснем "Пътя за Нанякъде" не си даваме сметка, че всъщност сме на него! И не само, че сме на "Пътя", а също, и че всяка премината трудност ни учи на нещо ново, което би ни помогнало в по-късен етап от пътуването, което ни помага да открием какви трябва да бъдем, когато приключим вълнуващото си приключение!И най-важното, което научаваме е, когато стигнем финала и хвърлим един бърз поглед назад в миналото, откривайки, че животът ни е преминавал с всяка една крачка по пътя, че с всяко едно наше решение сме скъсявали или удължавали дистанцията, движели сме се по хълмове и склонове... Едва тогава научаваме, че сами сме поставили трудностите по пътя ни...