16.02.2016 г., 21:09 ч.

Когато думите не са достатъчни 

  Есета » Любовни
1022 0 0
1 мин за четене

 

                    

 

Имаше нещо лудо в това надбяване с времето.

Желанието на една жена и мълчанието при мъжа.

Разминаваха се в посоките, тя бе страстна и темпераментна, той – неуверен и ленив за секса, затова и тишината бе толкова различна като звукове- звън от камбани и песен на щурче. Тя се нуждаеше от силни и плътни ръце, въпреки лъжовните думи. И всяко приласкаване на Другия, раждаше отново пълнотата от живота в Сърцето и. Така  нейните очи изглеждаха големи при допира до тялото и тръпките екстаз се сливаха с Безкрая. И имена, и дати, и врагове, и спомени, намираха център и за кратко почти се допълваха. Нямаше тревога, страх, нихилизъм, отричането бе подало ръка на вярата и обичта.

Сливане, могъщо от изригване на вулкан. Лавата не гореше кожата, а охлаждаше болката от отчуждението. Смъртта като явление не стигаше до сетивата им,  до аз и ти. Далеч от хоризонта нямаше цвят, мирис, образ. Не бе набръчкана като паднало есенно листо, миришеше на лавандула и карамел. Устните отпиваха като цветен прашец всяко твое докосване и ритъмът на телата бе любовен, топъл, самозабравящ, а не порочен и угнетен. И там, се надигаха вълни от чувства, а после дойде и носталгията. Земният приятел. Покрай нея зимата потропваше без срам, неволно в Душата, за да затвори единствения прозорец към надеждата от мечти. Вятърът ми се изсмя по човешки и побягна по пътеката на годините. След теб, любов, остана онова писмо-изповед, стара снимка от усмивки и синята тениска от екскурзията до морето.

Било ли е някога, питам битието. Крясък на гарван и псувня на клошар, се сбиха с нараненото ми его. Отговор така и не последва...

© Ана Янкова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??