Не преставам да се чудя на склонността на хората да си го изкарват на другия, когато животът им е скапан. И не преставам да се питам защо ние, потърпевшите, трябва да проявяваме разбиране и съчувствие към такива хора? Когато си ощетен, последното, което ти хрумва е да мислиш какво им е на мъчителите ти. Наистина е трудно да простиш. Трудно е, защото споменът за това, че си послужил за нечия боксова круша, е още пресен. Или за изхвърления през прозореца, надраскан чин, за скритите химикалки, моливи, несесери, за надрасканите и хвърлени в боклука учебници и тетрадки. Като се замислиш, че през тях прозират самота и страдание, ти става едно... тъпо и пусто. Питаш се: "Е, добре, а аз с какво съм виновен?Връстникът ми е нещастен, ясно, но защо аз да плащам?" Понякога остават много въпроси без отговор, много неизяснени неща. Усещаш, че другия нещо го гложди, но пък виждаш, че му е по-лесно да мачка тези, които са погалени от живота в някое отношение. И така, кръгът се затваря. Вече и ти имаш причина да смажеш някого. Направили са те и теб нещастен. Поне да не са сами в страданието си. Поне са съсипали още някой, за да изпитат... какво? Удовлетворение ли? Не е ли жалко дори да се предположи подобно нещо? Как така ще търсиш утеха в болката, която причиняваш на другите? Да, само на 15 си, но все пак нараняваш. Някой ден, нищо чудно да стигнеш и до убийство. Или кой знае? Животът ни разделя с теб и може би отново ще ни срещне, а може би - не. Мислиш ли понякога за това, което си вършил като ученик? Не се ли чувстваш поне малко виновен?

А следите остават.