Може би все някога сте се запитвали кои сте вие, защо сте това, което сте? Това е ставало в моменти, в които сте страдали, притеснявали или нещо друго, обратно на положителното си състояние. Много рядко може да се замислите в момент на удоволствие (например, ако се чудите какво да правите или си мислите, че това, което ви се случва е едва ли не невъзможно). Също може да сте се замисляли, когато се чудите за какво да мислите. В който и момент да е замислянето, важното е, че то не продължава до края си, а вие, когато сте се замислили, стее очаквали да стигнете до някакъв край, но впоследствие се отказвате. Защо ли, според вас? Първо, хората се замислят по въпроси за живота, най-често когато страдат, когато са добре - не (много малко хора го правят, когато са добре). Това е така, защото за всяко нещо трябва причина. За тези, които страдат, има причина - не могат да изпитват страдание (никой не може); за тези, които няма какво да правят (търсят интерес, защото човек не търпи безсмислие и не може, без да създава някакъв замисъл), а тези, които се замислят и по време на удоволствие - явно и преди са страдали и знаят, че след удоволствието идва страдание (за да мислят така, може би не търпят и много се страхуват от страданието, отбягват го повече, отколкото другите хора). Както виждате, за всяко нещо има причина. Замислете се над каквото си поискате от живота и ще намерите причина за него. Дори и за да се замислите,  ви трябва причина.  Каква е причината да не знаем кои сме? Каква е причината толкова време да се търси смисълът и да не се намира? Каква е причината да не може да разберем живота? Защо имаме стремеж да го разберем (за тези, които имат), ако не може да се разбере? Мислите ли наистина, че не може. Каква е причината, за да има причини?

Първо, в момента, а и отдавна, тече тенденцията, че човек трябва да се стреми към добро, към алтруизъм, към смирение и приемане на живота такъв, какъвто е. Мисля, че тази тенденция е грешна. Първо, ако това е правилният път, защо тогава на човек му идва "отвътре" да е против?  Защо всичко в живота ще е срещу нас? Ако има божествен план или смисъл, защо ще е измислен така, че да ни е трудно и непостижимо изпълнението му от наша страна? Защо постоянно се стремим да сме против себе си? Защо да е това планът? Защо животът да е борба и страдание? Ако има бог (по-умен от нас), как няма да съобрази, че по-лесно ще изпълним плана му, ако ни го каже какъв е този план? Нали за всяко нещо има причина?

Мисля, че човек си е егоист по рождение и в това няма нищо лошо. Лошото идва, когато върви срещу природата си и се опитва и залъгва, че го прикрива. А ако осъзнае, че е егоист и си признае на себе си, че е - много по-лесно ще се съобразява с егото си и наистина ще следва себе си. Сега всеки очаква от другия да ограничи егото си, всеки чака другият да отстъпи. Всеки очаква благодарност за това, че не е егоист (тоест, че се опитва да не е) - всичко това не е ли чист егоизъм. Дори добрите дела, които хората смятат, че правят за "добро", ги правят, за да получат нещо-най-малко за лична утеха, че са направили правилно нещо. Всяко алтруистично дело в основата си е егоистично, дори изцяло - само през погледа на получателя не е - всеки, който получава, казва за дарителя, че е "добър" човек. По този начин си гарантира продължение на "добрината".

Всеки критикува другия за егоизма му, оправдава всичко на света с егоизма, от който пък, според повечето хора, произтича злото, а никой не се замисля защо сме егоисти, няма ли причина? Какъв ще е смисълът бог (ако има) да ни създаде егоисти и да очаква от нас да станем алтруисти? И въпреки, че няма смисъл, ако пък приемем, че има, но не се сещаме за него - тогава защо не ни е създал алтруисти направо (нали е всесилен и всемъдър), а ще ни чака ние "по собствен избор" да станем. Дори в обясненията на религиите и хората, които твърдят, че има бог и божествен план, се казва, че бог ни е създал, защото такава е волята му. Това не е ли егоистично? И в същото време казват, че бог иска да станем като него - алтруисти (всеотдайни). Бих казал, че ако го има и иска да сме като него - ние сме, защото, ако има бог - то той ще е най-големият егоист според мен.

Дори в опитите на религиите да се премахне егото, си проличава егоизмът. Религиите се кланят на боговете си и спазват указанията им, защото си мислят, че после ще им е гарантирано щастието (особено в християнството) - това не е ли егоистичен стремеж.  

Мисля, че ако хората осъзнаят, че са егоисти, ще започнат да се съобразяват открито с егото си и да създадат такива условия на живот, които ще са удобни на всички (мисля, че това е и смисълът на живота - всеки да е задоволен).

Второ, това, че злото идва от егото, не е вярно според мен. Злото идва от опитите да се прикрие егото, уж да се унищожи. Защото в стремежа да  се прикрие и унищожи, хората са създали критерии за "правилния път", тоест създали са критерии за добро. Създаването на критерии за добро създава злото. Ако нямаше добро, нямаше да има и зло, а не обратното, както си мислят повечето хора. Ако нямаше светлина, нямаше да има и мрак. За човек, който никога не е виждал нещо, не е проблем, че не го вижда.

В опитите си да следват себе си, хората се противопоставят на себе си и създават неразбирания, които им създават проблеми. Защото те създават норми за "правилното" следене на себе си - все едно в нас има част, която не иска да се отърве от заблудата и страданието - а всъщност, ако помислите, никога няма да искате да си останете заблудени и страдащи. Ако има замисъл на живота, целящ всички да го разберат, защо ще създаде алтернатива за объркване. Все едно, ако бог ни е създал, за да се върнем при него, защо е създал ад, в който да изпраща хора завинаги?

Мисля, че правилното следване на себе си е да осъзнаем какви сме, да отговорим на всичките си желания (разбира се, като се съобразяваме с другите, но не като премахнем желанията си, а като измислим начин, с който да ги осъществим, без да вредим на някого). Нека не опитваме да забравяме проблемите си, да ги прикриваме или да мислим позитивно, а да се замислим над тях, да мислим реално. Нека помислим каква е причината за всичко, а то определено има такава според мен (поне аз я открих).

Ако дотук сте ме разбрали правилно и така, както се надявам да ме разберете, ще кажете: ако за всичко има причина - каква е причината да сме влезли в тази заблуда? Причината е в замисъла на живота. Бог няма, бог сме ние, заедно с всичко друго, което съществува. Истина няма, ние трябва да я създадем. По-подробно ще се опитам да го обясня в отделна тема, предназначена за замисъла на живота и ролята ни в него. А лъжата съществува, защото сме измислили критерии, по които съдим кое е истина. 

За всяко нещо има причина, според мен. Помислете.