Кой знае, кой не знае

Понякога плащаме безумни цени за щастие. За всеки то е напълно различно нещо, дори противоположно... И до момента, в който сме щастливи – цената не е от значение, детайлите не ни интересуват и грабим с пълни шепи. На хубавото бързо се свиквало. И никой не искал да се връща назад към старото, не толкова хубаво. Но така или иначе ще дойде момент, в който трябва да платим цената, която сме обещали и тогава ще видим, че всичко трябва да си има граници. Дори и щастието.

Рано или късно ще разберем, че всичко което правим е само и единствено за нас. Чувал съм, че се раждаме сами и умираме сами, а в помеждутъка някой се вмъква да ни пречи. Но то всичко ще е за добро. Ще ни помогне да разберем повече за нас самите, отколкото ние можем да си го представим. Сами избираме дали да се променим и да поемем непознат път или не, а ако не ни харесва, винаги можем да изберем обратното. А нещата или са така или грешим. Но когато някой това ни го каже, ние освен да му се изсмеем, какво друго да направим. Чак впоследствие може би ще разберем, че това е било знак, че може и да сме били на правия път, но да не ни достигало малко увереност. Това могат да бъдат само догадки и с онова толкова нашумяло изречение „Е, не се знае...”, за което винаги се знае, че всичко е така, както изглежда. Макар и да не знаем, че всичко е така както е, никога не пречи да се надяваме обратното. А имаме ли надежда, животът е малко по-хубаво оранжев или розов, или кой каквото го влече...