СОЛАР (Дима)
224 919
10.02.2009 г., 12:55 ч.

Котлето 

  Есета » Лични
1222 0 10
1 мин за четене

  Първо видях котлето - медно котле - имаше такива във всяка селска къща - личаха следи от калайдисване, тук-там  позеленяло... на дъното му луковици на лалета, пробили вече кафява люспица, зеленее наболо връхче...

  Тогава видях и нея - старица, с дребно телце, палто - в забравен цвят, държи пролет в съсухрена ръка  - "вземи, скоро ще цъфне... боцни го някъде..."

   Тротоарът стенеше под крехкостта  й, огъваше се, невидимото за очите беше в нейните очи... простите, важни неща от нашия живот видях със сърцето си... Студен страх ме полази, а улицата живееше, огласяна мажорно от тромпет...

     Помня, преглеждах "Мъдростта на вековете" и попаднах на тема за неблагодарността. Шестима не помнят този, който им е помогнал по-рано: ученикът - учителя, жененият син - майката... по непонятен начин се пренесох във времето на пищна младост и хубост, а колко близо е драмата, макар че в кръговрата на времето все ще се срещнат там някъде, родители и деца... там някъде... Взех всички луковици - трябват ми, важно е...

     Познати стъпки на прага, докоснато рамо и  "Мамо! "

      Намери ми котле, малко медно котле. С невен ще го напълня, да грее като теб, когато ме гледаш в очите... сине...

© Дима Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??