Първо видях котлето - медно котле - имаше такива във всяка селска къща - личаха следи от калайдисване, тук-там позеленяло... на дъното му луковици на лалета, пробили вече кафява люспица, зеленее наболо връхче...
Тогава видях и нея - старица, с дребно телце, палто - в забравен цвят, държи пролет в съсухрена ръка - "вземи, скоро ще цъфне... боцни го някъде..."
Тротоарът стенеше под крехкостта й, огъваше се, невидимото за очите беше в нейните очи... простите, важни неща от нашия живот видях със сърцето си... Студен страх ме полази, а улицата живееше, огласяна мажорно от тромпет...
Помня, преглеждах "Мъдростта на вековете" и попаднах на тема за неблагодарността. Шестима не помнят този, който им е помогнал по-рано: ученикът - учителя, жененият син - майката... по непонятен начин се пренесох във времето на пищна младост и хубост, а колко близо е драмата, макар че в кръговрата на времето все ще се срещнат там някъде, родители и деца... там някъде... Взех всички луковици - трябват ми, важно е. ...