stanef (Петър Станев)
52 88
25.12.2010 г., 22:26 ч.

Кратко 

  Есета » Лични
1840 0 2

     Животът ни се струва толкова кратък. Но когато един ден обърнем очи назад, виждаме едно безкрайно море от емоции и преживени неща. И то е толкова бурно и огромно, тъмно и дълбоко, плашещо и дори отчайващо с огромните си вълни, предизвикани от бурна радост или изпепеляваща тъга, от красиви мигове и тъжни моменти. Трудно ни е да повярваме, че сме успели да го прекосим. Да намерим сили в себе си да подадем отново глава на повърхността, когато безнадеждно сме се отправяли към дъното. И ето, че накрая достигаме отсрещният бряг. Лягаме изморени на хладния пясък. Поглеждаме към безкрайното, черно и тъжно море, което вече не е толкова безкрайно, черно и тъжно. Което вече изобщо не ни плаши. Огромните, черни и тъжни вълни бавно губят височината си. Скоро ще изчезнат, а заедно с тях и морето. Защото това е нашето лично море.

     Затварям очи, унесен от монотонната песен на лодкаря.

© Петър Станев Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • време на равносметка. върнах се много назад. вече сме 2014.много вълни донесе морето. много води. проспах с цвят на злато. щастливата.
    плувец съм. търся брега. водата почти ме закрива. песента на лодкаря ме води. брегът е далече.

    Весели празници!
  • Наистина, стремим се да го прекосим на един дъх, а после установяаме, че ни остава малко. Тъжно е.
Предложения
: ??:??