D_Atanasova (Диана Атанасова)
19 254
2.09.2009 г., 22:28 ч.

Крясъкът 

  Есета » Философски
1412 0 6
1 мин за четене

  Сигурно често го чувате, докато вървите по улиците – крясъкът на по-малките или по-големи, играещи деца, лишен от всякакъв смисъл, крясък, заради самия крясък. На мен обаче ми се случи нещо по-атрактивно. Докато се разхождах в парка, се разминах с майка, която разясняваше на детето си как да крещи, след което по даден от нея знак, тя и малкото ù момиченце опънаха шии и закрещяха неистово, после пак и пак. Досущ като рекламата, по време на която всяка вечер  изключвам звука на телевизора. Тук обаче нямаше как и какво  да изключа. Прииска ми се и аз да изкрещя, само че смислено – с подходящите думи! Вместо това отминах, замисляйки се, дали както е тръгнало, крясъкът няма да се превърне в най-честото средство за комуникация, след като думите загубиха първо силата,  а после и смисъла си. От това най-много пострада писаното слово, факт е, че животът  вече е  по-силен от литературата.  Много станаха непреодолимите неща в него, заради прекалената толерантност към арогантността  във всичките ù  прояви...

    Питам се, какво трябва да се случи и какво може да се направи, за да започнат хората повече да се слушат един друг, а не всеки само себе си, и не се сещам,  поне не за нещо, което да е осъществимо на този етап... 

© Диана Атанасова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??