Крясъкът
Сигурно често го чувате, докато вървите по улиците – крясъкът на по-малките или по-големи, играещи деца, лишен от всякакъв смисъл, крясък, заради самия крясък. На мен обаче ми се случи нещо по-атрактивно. Докато се разхождах в парка, се разминах с майка, която разясняваше на детето си как да крещи, след което по даден от нея знак, тя и малкото ù момиченце опънаха шии и закрещяха неистово, после пак и пак. Досущ като рекламата, по време на която всяка вечер изключвам звука на телевизора. Тук обаче нямаше как и какво да изключа. Прииска ми се и аз да изкрещя, само че смислено – с подходящите думи! Вместо това отминах, замисляйки се, дали както е тръгнало, крясъкът няма да се превърне в най-честото средство за комуникация, след като думите загубиха първо силата, а после и смисъла си. От това най-много пострада писаното слово, факт е, че животът вече е по-силен от литературата. Много станаха непреодолимите неща в него, заради прекалената толерантност към арогантността във всичките ù прояви...
Питам се, какво трябва да се случи и какво може да се направи, за да започнат хората повече да се слушат един друг, а не всеки само себе си, и не се сещам, поне не за нещо, което да е осъществимо на този етап...
© Диана Атанасова All rights reserved.
