- Не схващам.

- Какво не схващаш?

- Нищо. Не схващам нищо. Не разбирам. - бръкна в джоба си и изсипа шепа монети на масата - Имам точно четири лева и седемнайсет стотинки.

- Това какво общо има ?!

- Всичко. Коя дата сме днес? 25-ти. Чудесно. Има още 6 дни от месеца, от които 4-5 ще работя. Вероятно тези пари ще ми стигнат до заплата. И така следващия месец. И по-следващия... и докога !? Цялата тази алчност.

За пари. Власт. Социално положение. Дали като тръгнеш с колата след светофара и ще събереш погледите на хората наоколо, които се възхищават на марката кола, която караш. Не го проумявам. Днес се разхождах по един тротоар

и единствената мисъл в главата ми бе как искам да замина далеч оттук, на някое тихо, спокойно, празно откъм хора място и да остана там много дълго време. Може би да взема със себе си стотина книги и да стоя там докато не ги прочета. А когато това се случи, да се върна в цивилизацията, само за да взема още книги и да избягам

отново. Единственото, върху което мозъкът ми мисли е как да се откъсна от всичко това. От скучното ежедневие.

От тъпата, задължителна (ако искаш да ядеш, разбира се), еднообразна работа. Ставам всяка сутрин. С нежелание.

Пътувам в рейс, с който мразя да пътувам. Вървя по път, по който мразя да вървя. И влизам в сграда, която ненавиждам. Правя неща, в които не намирам смисъл. Любезнича с хора, които не желая да виждам и познавам.

Денят свършва. Идва нощта. Отново правя същото. И към полунощ се прибирам. Влизам в поредната кутия. Разделена на много малки кутийки. Шибани кутийки. Кутия, в която спиш. Кутия, в която ядеш. Кутия, в която пикаеш. Кутия,

в която гледаш телевизия. И шибан правоъгълник, в който се обуваш и оглеждаш в огледалото преди да излезеш за поредното пътуване с раздрънкания, трийсетгодишен автобус. Не разбирам. Как го правят хората. Как го правя аз?!

Слънцето изгрява и цялото упражнение се повтаря отново и отново. И отново. И пак. И пак. И отново. Днес минах покрай трима просяци. Хора без дом. Двама от тях спяха на пейки. Покрити с кашони. И нахлупили всякакви парцали

върху главите си, за да се прикрият от слънцето. Бяха със скъсани зимни якета. Насред лято. Винаги съм намирал това за чудно. Но може би, ако ми се наложи да спя на открито с... години, ще разбера, че дори и лятото не е твърде топло за уюта на зимното яке. Което пази завет, топли. Поне един-два дни в годината. Но нищо не може да премахне усещането на твърдата, неудобна, дървена пейка, която забива ръбовете на дъските си в телата им.

Третият просяк беше жена. Баба. Спеше на ъгъла на Софийския университет. Върху капака на една шахта. Покрита

с вестници. Ровеше в някаква малка торбичка и ядеше нещо. Загледах се и видях, че са желирани бонбони. В този миг ми се прииска да отделя колкото пари мога, което би означавало - около 5-6 хляба, 5-6 буркана с лютеница и още толкова банани. И да ги дам на първите петима бездомници, които срещна. Защо точно тези неща ли? Не зная.

Може би и заради същата причина, поради която не го направих. Сякаш правилата на обществото са ни научили да страдаме за тези хора, но да не правим нищо. Да развиваме разни планове във развинтеното си въображение как

ще им помогнем. И реално никога да не го правим. А да продължим да крачим към кутийката, която наричаме дом.

Да целунем бездушно жена си (ако имаме такава), детето си (ако имаме такова) и да седнем на масата. После да си легнем. И на другия ден да преживеем всичко отначало.

- Къде си?

- Как къде съм ?! В квартирата... Шибани кутийки. Мразя ги.