Не съм сигурна какво точно се каня да напиша, но съм сигурна, че след години ще му се зарадвам щом го прочета.
Аз имам дупка в душата си, която не е пробита по моя вина. Тя се дължи на огромната празнина и липса на бащинска любов и внимание.
А пък думата "дупка" може да има много значение, особено в днешно време. Например моята е чисто емоционална.
Защо ли хората са мрачни, тъжни и омърлушени? Защо ли все по-рядко виждам усмихнати и позитивни хора? Защото нечий дупки са по-големи, други по-малки, някои по-дълбоки, други по-плитки. Заради моята "дупка" изживявам срама на живота си.
Заради моята "дупка" живея неспокойно и под напрежение.
Бих искала да кажа нещо на хората... на целия свят... И то е, че се надявам "някой ден", някой да каже "стига". Може би този ден е далеч, а може и пък да е близо. Кой знае? :)
А къде ли е татко?