Левски.

Помните ли онзи гигант от гранит? Всяка сутрин той поздравява новия ден, надявайки се днес да е по-различно. Оглежда се в лицата на случайните минувачи, но рядко вижда нещо различно от това, което е свикнал да наблюдава от години. Сърцето му се къса, очите му сълзят от болката. Нима досега не сте забелязали пурпурната кръв, която се стича като огнена река по избледнелите златни букви на паметника му? Погледът му е тъжен, защото вижда само апатия и безразличие. Днес е така, утре - също. Докога ще се дави в тъга? Докога ще вижда неблагодарността ни? Отговорът е в самите нас. Просто трябва да си спомним кои сме и че сме българи. Да, всъщност не е нещо повече. Не е напудрени думи и фалш. Това е всичко, което трябва да направим и може би ще успеем  да осмислим и изпълним онези думи: „Свобода, равенство, братство.”

  Свободата.

   Къде е? Скоро виждали ли сте сивооката сестра-близначка на Апостола? Срещнахте ли я в аптеката, когато една баба броеше стотинките си, за да си купи секунди живот? Или пък може да сте я забелязали някъде из изтерзаните очи на бедната майка, която отказа да купи на детето си бисквити, защото й трябваха пари за хляб? Не вярвам да сте я мернали, когато отнемаха живота на някой злощастен човек, попаднал на неправилното място в неправилното време. Тя стои до онзи гранитен гигант на площада и брои падащите сълзи. Горчилката, пропила се и в двамата, се усеща от километри. И въпреки това никой не я вижда. Прекалено много бодлив тюл е наслоен върху очите ни. През мъглата на измамни лъжи не можем да зърнем дори изгряващото слънце над главите на тези два гиганта. Да, там по изгрев е най-красиво. Всъщност до този паметник на всеки един час има изгрев. Зората на България не спира да обгражда с ореол главата на своя син. Тя чака да си спомним завета му, неговите думи и дела, но не само на определени дни от годината, а всеки ден. Родината чака. Чака да си спомним две от най-свидните й деца – Апостола и неговата сестра-близначка.

  Свобода и Левски.

  Знаете ли ги тези скитници? Деца на беснеещите бури, чеда на времето. Не можахте ли досега да ги видите? Да ги усетите? Та те са в самите вас. Те са всичко, което ни заобикаля. Отворете очи и ще ги зърнете. Макар че изглеждат притихнали до гранитния паметник, техният дух крачи до нас. Побутва ни, шепти ни тихо, разказва историята на един народ, който е забравил себе си.

''Времето е в нас и ние сме във времето''

Огледайте се. Левски, това сме ние.