Левски.
Помните ли онзи гигант от гранит? Всяка сутрин той поздравява новия ден, надявайки се днес да е по-различно. Оглежда се в лицата на случайните минувачи, но рядко вижда нещо различно от това, което е свикнал да наблюдава от години. Сърцето му се къса, очите му сълзят от болката. Нима досега не сте забелязали пурпурната кръв, която се стича като огнена река по избледнелите златни букви на паметника му? Погледът му е тъжен, защото вижда само апатия и безразличие. Днес е така, утре - също. Докога ще се дави в тъга? Докога ще вижда неблагодарността ни? Отговорът е в самите нас. Просто трябва да си спомним кои сме и че сме българи. Да, всъщност не е нещо повече. Не е напудрени думи и фалш. Това е всичко, което трябва да направим и може би ще успеем да осмислим и изпълним онези думи: „Свобода, равенство, братство.”
Свободата.
Къде е? Скоро виждали ли сте сивооката сестра-близначка на Апостола? Срещнахте ли я в аптеката, когато една баба броеше стотинките си, за да си купи секунди живо ...