Случвало ли Ви се е да не искате да видите никого, да си останете сами, да се разплачете и да изкрещите и да не можете да го споделите с никого. Без значение от какво е предизвикано това състояние... дали от думи,  лъжи, някаква случка или дори и радост, но просто не можете да го споделите с никого и точно това Ви убива. Убива Ви бавно... но сигурно. Тогава е времето да вземете своя химикал и един едничък лист хартия, да седнете някъде самичък и да си излеете чувствата на него, защото сте сигурни, че той няма да Ви нарани, няма да разкаже на някой, който не трябва да знаете как се чувствате или да Ви забие нож в гърба. Точно заради това, моите най-добри приятели са един лист хартия и един химикал... Знам! Звучи смешно, но винаги мога да се обърна към тях за помощ и знам, че няма да ми бъде отказана. Точно в момента се чувствам така, иде ми да изкрещя и да счупя нещо заради една едничка думичка, която не е само за мен. Бях я получил от любим за мен човек и без да се усетя се привързах към тази думичка. Мислех си, че тя е само и единствено за мен, че друг няма да я получи от същия човек по същия начин, но както всичко друго и това се оказа лъжа. Осъзнах, че съм бил глупак, вярващ на една измислена приказка, вярващ, че най-накрая и на мен ми се усмихна щастието и болката намаля... невероятно е колко много може да се привърже човек към една едничка думичка... как тя може да го върне към живота и после пак бавно, но сигурно да го убие. Искаше ми се никога да не бях се запознавал с този човек, да си беше останал само плод на моята фантазия, измислен герой в измислена приказка, но ето, че той се появи. Един ден застана пред мен и ми каза здравей. Мислех си, че сънувам... това не можеше да е истина, нима ми бяха свършили страданието и мъката, че заслужих да се запозная с един човек, който до момента участваше само и единствено в моите сънища и мечти. Накара ме да повярвам в това и аз наистина си мислех, че след толкова време и аз заслужих да бъда обичан, да знам, че на някой му пука за мен, че не съм поредното пишлеме, с което някои да се ебава и да се подиграват с него. Но уви... в момента, когато аз наистина започнах да се привързвам към него, Господ реши, че не трябва да е така и ми показа нещо, което и собствената ми майка да беше казала, нямаше да и повярвам!!! Но уви... това беше факт... беше написано черно на бяло и стоеше там... точно пред моите очи, като жертва, която е забелязала своя нападател и знае, че ще бъде разкъсана и за нищо на света не може да избяга... Стоях и гледах тази едничка думичка, написана на друг... на човек, когото не съм и подозирал, че има. В същия момент изпитах чувства, които ме накараха да полудея... да полудея от омраза и в същия момент успокоение... успокоение, че нищо не е свършило... животът ми си е гаден... такъв, какъвто беше и ще си остане завинаги. Успокоих се,  бях свикнал с това и знаех какво ме чака, знаех, че каквото и да направя, не мога да го променя. Но омразата в мен победи... победи, защото този човек ме накара да се чувствам специален, накара ме да се вгледам в живота и да разбера, че не е черен, да разбера, че го е грижа за мен и няма да ме накара да страдам, но защо, Господи, защо ме наказваш по този ужасен начин... с какво толкова те нараних, за да стоварваш целия свят върху мен и точно когато се откажа и си кажа, че няма никакъв смисъл от това да търся моето щастие, ме изправяш на крака... даваш ми време да си поема дъх и отново стоварваш света върху мен като мравка, прегазена от камион. Защо не ме остави да се радвам на щастието си... защо не мога и аз да съм поне малко щастлив както всички други хора по света? Защо опитваш се да ме накараш да те мразя... да те мразя и да намразя други хора заради теб? Бъди доволен... успя да ме накараш да те мразя... да те мразя заради това, което ми причини!

И ето, че продължавам да стоя... да стоя и да гледам тази думичка, написана на друг, а обещана ми на мен. Но и в същото време се радвам затова, че се върнах към двама стари мой приятели... приятели, които не биха ме предали, за разлика от други... а именно, този едничък лист и една олющена химикалка. Колко ми липсвахте... и ето, че аз пиша... пиша за това, което можеше да бъде, за това, което ми сториха хората. Колко е хубаво да си имаш тайно местенце и да се усамотиш на него с двама свои единствени приятели... да няма нещо, което може да те нарани, НО... О, БОЖЕ, боли ме, боли... защо не мога да спра да мисля за това. Дефакто нищо не е станало... една единствена думичка в океан от думи... но си беше моята думичка... защо? Защо този лист и този химикал не бяха истински хора... да мога да споделя с тях и да получа съвет и утеха, а вместо това си убивам времето заедно с мен, докато пиша. Но така е по-добре... по-добре е отколкото да бяха живи същества и да ме наранят и те! Не искам вече да бъда нараняван... това го казах и на човека, от когото си получих думичката и той ме увери, че тя си е само за мен и аз му повярвах, но и той се оказа лъжа... лъжа, както всичко останало в моя живот... О... ГОСПОДИ, ПРОСТИ... ПРОСТИ И МОЛЯ ТЕ МЕ, ПРИБЕРИ! Не искам да се повтори това... защо се налага да умирам... да умирам с всяка секунда, докато седя и гледам тази една единствена дума, написана на друг? Мога само да се моля... да се моля и да се надявам, че това няма да се случи на друг... няма да се случи и на този човек... не искам той да страда както страдам аз... Може и да ме е наранил, но аз не искам да наранявам него. Напротив... аз го обичам и му желая всичкото щастие на света... Нека да се чувства така обичан, както исках да бъда обичан и аз, но уви... ето ме, сега седя пак сам и се моля... моля се да отида в АДА , а не в РАЯ, когато направя само една едничка крачка напред, не искам да се кача в РАЯ и да видя „бога", заради когото се съсипах и ми направи живота АД. Не искам да го видя, защото той решава какво ще се случи на хората, а моят живот го е очернил, без да съм му сторил нищо... и ето, бавно, но незабравимо правя тази крачка... една единствена крачка, която ще ми донесе още едно страдание, но за кратко, защото след тази крачка аз ще съм мъртъв. Ще се понеса из вечността и се моля с цялото си сърце да отида в АДА, защото пред моя живот АДЪТ ще ми се стори РАЙ!!!!!