Мисля, че съм доста различен от останалите хора, които влизат във връзки. И то по една проста причина – какво очакват те от нея в началото. Повечето чакат първата целувка, първия път, може би да се запознаят с техните, или някоя друга такава леко маловажна случка в една връзка. Очакват нормалните неща, които би искал от една млада любов – ако изобщо можем да я наречем така. Но все пак… защо съм различен от това? Защото чакам да падне маската, театърът да дръпне завесите и да се покаже смачканият, счупен и изкривен от живота човек. Преди това всичко е сладко и перфектно – минуси няма, лудост не се вижда, погнуса от човека няма. Но когато падне това перфектно виждане, остава истинското. Тогава вече можеш да го наречеш нещо – не знам дали любов, но нещо. Тогава, поне аз, усещам човека като нещо повече от мои идеали и мисли. Той става себе си – далеч от моите перфектни представи – и в това има много красота. Да разбереш колко лайна е изял човекът отсреща... Някак си вече не си сам в това з ...