Поредният сезон пред американското посолство отмина. Поне за мен. Мисля, че вече си проправих собствена пътечка, след като две години придружавам приятели и познати до заветното „Да" за Съединените американски щати. И много обичат да ме питат защо и аз не се пробвам... ставам ли или не за страната на неограничените възможности. Причините са много и най-различни, но за пред тях изтъкнах само една - защо да отивам някъде, където още от сега ме третират като потенциален терорист? Всеки път ние, чакащите и придружителите, бяхме гонени от единия тротоар на отсрещния, за да не сме толкова близо. След това чантите на разтреперените от вълнение 18-19 годишни момичета бяха щателно проверявани за добре скрито оръжие под формата на парфюм или фон дьо тен. За съжаление, след това се оказа, че самите „изпитващи", великите американци, са били всъщност любезни и добре настроени към нашите уплашени студенти. Така че това възражение впоследствие отпадна. Реших, че просто съм си непоправим патриот. Докато един изнервящ и ужасно изморителен сблъсък със служители, „грижещи се за интересите на нас, студентите", не ме наведе на следната мисъл - ние винаги сме виновни до доказване на противното. За каквото и да става въпрос, грешката е в нас. Липса на информация? Не, просто ние не сме я търсели правилно. И всъщност, защо да не заминаваме за страната на неограничените възможности, след като тук твърде много ограничени служители ни внушават, че не сме достатъчно добри? Онези, намръщените хора, от типа Made in Bulgaria, които наляво и надясно се оплакват от „негативното отношение" около тях. Същите, които всяка сутрин се блъскат, за да влязат в автобуса, а след това са недоволни от „простотията" наоколо. Made in Bulgaria отношение, раждащо тъжни Made in Bulgaria хора. И превръщащо способни студенти в евтина работна ръка в Съединените американски щати. Ако преди това не се окаже, че минералната им вода в действителност е новоизобретено химическо оръжие, родило се някъде в тайните ни лаборатории...
© Пламена Всички права запазени