19.10.2018 г., 0:17 ч.

Мама 

  Есета » Философски, Лични
1372 1 0
3 мин за четене

Действителността невинаги предлага еднакви решения. А когато едно нещастие почука на вратата на човека, го връхлита чувство на самота и безпомощност.Трудно е да приемем истината около нас.От нея усещаме често болка- от разочарованията, от загубения любим човек, от непукизма на околния свят...
И в мен се надига плачът, моят верен другар. Риданията превземат ума и се удрят в жестоката реалност, в осъзнаването на загубата...Празнотата се впива в душата и предизвиква тъгата от случилото се...
Търся те навсякъде, моя мамо, очите ми отразяват нашите надежди за щастие, а се удрят  единствено в болката.Пулсира тялото, рисува образа любим и възражда за кратко вярата в любовта. Тя – вечната и святата... – моята майка!...
С милувки ме отгледала, в сърцето ме е носила, пазила ме от хорската злост и предпазвала от бремето на живота.
Поклон, мамо, моя майчице любима! Поклон!...
Прости ми, моля те, когато съм те наранявала, изричайки думи тежки. Прости ми за дързостта и за онези постъпки, които са ти тежали дълбоко в майчиното сърчице.
... Обич моя!
Ако можех отново да те видя, да те прегърна нежно, да ти кажа пак колко те обичам, ако можеше, Господи!..
Тишина силна колкото планета, гробище, там – тишината става вик. Приютих тъгата до сърцето, погалих с длани мълчанието.Коварна бе болестта ти. И колко трудно е да повярваш в едната истина- че те няма вече.. Духът ти отлетя, там при звездите, а може би вече си Ангел?!...Как да знам, мамо?!...Риданието е дълбоко, дори и молбите ми са безполезни вече..., мила мамо!...
Раят е измама, а колко искам да си там!...Да вярвам в безполезни каузи, да се боря срещу неправдите, да прескачам в тъгата онази болка, раздираща плътта ми...
Мамо, колко ми липсваш!...
Ръцете ми са празни, изсъхнаха очите, спомените ме преследват всеки ден, бичуват празните надежди и оставят след себе си само  прах и пепел...
Обич моя! Ела, погали ме, докосни сълзите, превърни ги в лабиринти на вярата, заздрави копнежа ми по невъзможното...
И тогава, няма да се кая, ще повярвам в парещата болка, ще и бъда отдушник по пътя на надеждата... Там е истината... Но коя е тя, колко е вярна и доколко е само капка в океана на неверието?!...
Тази истина не ще ме превърне в безумец, в един конник самотен, в поредния аутсайдер и раздавач на липсващата хармония...
Тогава наистина, на един дъх, ангелите ще пея за теб, любов моя, песен за светостта. За доброто ти сърце и вярата в хората! За неумолимия ти оптимизъм, понякога отключващ и тъгата в очите ти...
... Времето е спряло. Оглежда се за поредната жертва. Извиквам към нея, да я спра аз искам.Риданието ми е приятел. В мълчанието бъдещето се смее ожесточено. Разкъсвам дрехи, задъхвам се, копнея...
...И нещо в мен не дава да заспя. Увереността, че искам да съм с мама... Не ме е страх, тъга!...Като непорочно дете, изминавам пътя на неразбирането и тунелът отсреща вече не е преграда, а възможност!... Ще дойда, мамо, така реших, прости!...
Пулсират вените, щастието е постижимо.
Разгадах тайната. Кръвта е само следствие, не причина, мамо!... Обич, моя!...
Не съжалявам за нищо, дойдох, бях, и ще пребъда!..
Обич моя, видях теееееее тук си, до мен... Измама ли е действителността?!... Сънуваме ли или будуваме в търсене на вярното решение?...
...Нека бъде сън!... Лъжата е крадец на спомени.
Търговец на души, каещи се в мрака.
Нека бъде сън, отново!... Моя обич!...
Краят е измама. Неверието унищожава любовта ни... Прави ни слаби в слабостта...
...Сън в съня – а после – химери след химери...
...Истината е една, приемем ли я може би по-лесно ще живеем в този свят на абсурда, където човешкия живот няма стойност...
Махни тази свещ, тя не за нея, нали, моя майчице?!... Проклинам Господ, а в разрухата тежи проклятието на създателя. Ала какво от това?!...
Превръщам се в капка дъжд, в светулка покрай мократа трева, в хвърчило на безметежността...
И видима, и невидима, в добро или зло – ще пазя твоя образ мил, моя майчице безценна! Обич моя!...
Червеното по пода пак ме отрезвява, за миг обаче, после – една въздишка поема с полета си... към вечността. Хармония. Липса на болка. И всичко е в бяло. Безметежност. И леко ми е. Тук съм вече, мамо!....Мамо!... Призракът на демона ме завладя, окова ме в огнената геена на порока... Мамо?... Ела!....Моля те, ела!...
...Сбогом – земя, здравей – вселена!....
 

© Ана Янкова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??