Pure_Poison (Симона)
1 0
1.06.2005 г., 16:57 ч.

Между изгрева и залеза 

  Есета
4495 0 8
2 мин за четене

     Изгрева и залеза, началото и края, завършека и прелюдията, светлината и тъмнината...и всичко това беше ти. В мига, когато ти се появи, настъпи истинският изгрев в живота ми, истинският блясък, истинското щастие. Ти беше всичко, ти беше мечтата ми, ти беше този, който превръщаше тъгата ми в радост, този, който превръщаше стъдените ми сълзи в топъл дъжд, този, който превърна ледената зима в душата ми е слънчево лято.
     Всеки път, когато те погледнех, настъпваше нов изгрев в живота ми, нова искра в очите ми, всеки път ти беше реалния мираж, всеки път ти беше топлия сняг, всички часове с теб бяха една секунда и дори не исках да си затварям очите, от срах, за да не би вече да те няма, когато ги отворя. Казваше, че съм всичко за теб, казваше, че ме обичаш такава, каквато съм, без преструвки, без фалшиви лица, без подправени маниери, казваше, че съм твоята роза, която обожаваш, макар и с бодли. Но защо се появи?-За да ме накараш да вярвам в невъзможното, за да ме накараш да се смея истински, за да ме накараш да се радвам,  че съм жива и че ти си част от моя живот. Защо тогава изчезна, защо ме остави, защо ми отне живота, защото ти беше моя живот, ти беше любовта и изчезна в краткия миг, в който си затворих очите, в мига, когато повярвах, че щастието ми ще бъде вечно, в мига, е който си мислех, че ти ще бъдеш моя живот завинаги, моето лято, моето слънце...Но сега си отиде, точно както залеза, който изпраща топлия ден, залеза, който посреща самотната нощ...И настъпи наи-черната буря за мен, и видях наи-разяреното море, и усетих наи-пронизващия вятър, и ме прободе наи-силния гръм. Ти ми показа живота, но след това ми го отне, как можа, как безсрамно посмя да ми причиниш тази мъка, как можа да си заминеш...Сега в ранното утро коленича в калната локва пред гроба ти, от очите ми капят най-черните, горчиви сълзи, прегръщам студената мраморна плоча, тя не е топла като ръцете ти, няма сърце, което да бие и да се слее в един ритъм с моето, тя няма очи, в които да видя надеждата, тя няма устни, които да целуна...
...И ето настъпва изгрева, морното слънце бавно се издига над хоризонта, оставям розата, която бях донесла за теб, защото аз ще бъда вечно с теб, макар че в живота ми ще има много изгреви и залези, ти винаги ще бъдеш моята радост и моята тъга, моята реалност и моята мечта и макар да те няма, аз знам, че ти винаги ще бъдеш най-близо до мен, затова няма да ти казвам Сбогом, а просто...
...Довиждане Моя Любов!

© Симона Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??