МЛАДОСТТА - ПЕСЪЧИНКА В ПУСТИНЯТА НА ЖИВОТА
Младостта - песъчинка в пустинята на живота
(есе)
Младостта се рони в шепите ми... Бавно, но неусетно, изтича между пръстите ми, а аз нямам смелостта да стисна ръка в юмрук и да извикам: ”Днес ще живея!” Всеки миг потъва в необятното пространство на миналото, чезне безвъзвратно, а аз стоя отстрани и безучастно наблюдавам как времето краде от мен. Всяка неподарена усмивка е песъчинка – пред себе си имам пустиня, всяка непротегната за приятелство ръка е полъх на вятъра – край мен бушуват бури, всяка неизречена блага дума е писък, от сподавени крясъци вече онемях... Младостта отлита от дланта ми като гълъб, но аз не мога да го спра... Надеждата ми се изпарява като въздух… Усещам празнина в гърдите си и от тази пустота ме побиват тръпки... Вярата си отива от мен като гостенин – аз ли я отпращам по незнаен път?! Какво ми остава тогава – гола като просякиня душа, изгубила своите богатства, пропилени години, които назидателно ми сочат с пръст грешките ми... а те не са много, само една е – страхът да живея... Колко много пропуснати мигове – цветни пеперуди в небето, към които само отправях искрящи от възхита очи, но никога не протегнах ръка, за да ги сграбча... Защо ли? Само ако знаех – и сега... и тогава... Хората уж дават мъдри съвети, че за всичко има време, че това, което е писано, ще стане... Как да повярвам обаче, когато, хвърляйки поглед през рамо, аз не съумявам да се усмихна – просто нямам любим миг... всички са изгубени безрадостно... Плаващи пясъци са годините, и с всяка направена крачка, с всяка стъпка напред, аз потъвам, губя се сред милиардите други песъчинки – незнайна, неизвестна никому... Сърцето ми ръждясва от пролети сълзи... в пустинята на своите чувства бисерните сълзи са единствените, които утоляват жаждата на напуканите, кървящи устни – горчиво спасение за жадната уста...
Хиляди мисли се щурат, объркани в сложните лабиринти на душата, блъскат криле в сивите стени и в отчаянието си търсят изход, но с наранени от ударите криле тихо се свличат победени... Вълни от въпроси ме заливат, преливат и едва си поемам дъх, почти потопена изцяло в тези трудни запитвания... ”Коя съм аз? И какво искам?” Себе си питам, че едва ли друг би могъл да ми отговори... Но май самата аз не откривам отговорите... А търся ли ги въобще??? Потърсих се, дълбоко в сърцето потърсих своя образ, но когато се вгледах, не се познах... Видях не красивите очи, а тъмни бездни... Уплаших се от себе си и побягнах... Каква наивница!!! Че бих ли могла да избягам от мен самата!?
Младостта безшумно пробягва покрай мен... Дори не ми подава ръка за сбогом, не ме и поглежда даже... като вихър ме завърта и ме захвърля замаяна, паднала на колене и недоумяваща кога са изминали всички тези години... Какво видях, какво получих и какво дадох... Защо ли отново в ума ми се струпват запитвания – отговорите винаги са мълчаливи... Млада съм, още съм млада! Но какво да правя с тая младост, повяхва в ръцете ми като откъснато цвете... Млада съм, но не се научих да живея...31.03.2006г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Гергана Шутева Всички права запазени
