Монолог за страха
Ще те почакам! Върви! В живота всеки има своя истина. Лутай се в безкрайните химери за пари, кариера и власт. Доказвай всичко на всички! Бъди онова, което очакват от теб, без да спреш за почивка. Ще гледам как премерено крачиш нагоре по стълбата, която всъщност... слиза надолу. Когато стъпчеш с краката си и последното цвете, върховете ще се снижат. Умората на сивия делник ще погълне победата. Монотонният ход на живота, в който всичко е точно премерено, бавно ще спре... И дори да гледаш в огледалото ден след ден, за да свикваш със своята нова безизразна маска и да повтаряш: "Нов човек съм!" - няма да става по- лесно... Отдавна си мъртъв.
Трябва да те оставя! Да усетиш колко си сам... Трябва!
Трябва... сам да потърсиш ключа от онази врата, зад която са скрити твоите отговори. Трябва сам да отпиеш нова глътка живот! Да разровиш себе си, изрекъл хиляди пъти: ЗАЩО??? Да търсиш, за да намериш! Дали мен!? Дали друга... Дали себе си? Няма вече значение, кой ще бъде до теб... Върни се просто назад! Върви до мига на усмивката! Поискай нещо красиво! Ей така! А после се накажи - да бъдеш различен от днес. Опитай да бъдеш пак себе си...
Дали е страшно? Страшно е, да се спасиш сам от себе си! Страшно е да разпериш криле като за първи урок от върха. Страшно е да лазиш на своите изранени младежки колене напред, когато копнееш за залеза на слънцето. Страшно е да гледаш изгрева с други очи. Страшно е да гориш, лежейки в снежните преспи и да трепериш от студа на летния морски зефир. Страшно е да се бориш със старото в себе си и да откриваш, че новото е твоето забравено минало, твоето забравено Аз. Страшно е да събираш остатъците му, разхвърляни наоколо в безпорядъка на съмненията. Да преглеждаш за хиляден път онази, недоказана още в света, теорема за времето, пространството, за нашите желания и това, което се случва в действителност с нас... Да настигнеш живота по пътя си и да се разминеш с един непознат... Да чакаш... без да дочакаш...
Знаеш ли? Страшно е да се любиш там, където вълните докосват брега, на границата между два свята... Страшно е да летиш с бързината на вятъра по снежните писти, в луда надпревара с времето... Страшно е да се върнеш назад, за да целуваш непознати устни в тъмната нощ, да гориш в нечий поглед, да биеш в друго сърце... Трудно е да поемеш по път, постлан с най-добри намерения и да осъзнаеш, че си вървял по пътя назад. Но най-трудно е да се спасиш сам от себе си, за мига, в който трябва да поемеш отново напред... Пак и пак...
Ще те почакам! Върви! В живота всеки има своя истина...
© Нели Господинова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Нели ,Нели ...определено не само ме докосна , но и дълбоко накара да се замисля над написаното..., много мъдрост и богат житейски опит има тук,...все повече и повече се пристрастявам към твоите произведения !
" Ще те почакам! Върви! В живота всеки има своя истина..."
Точно в целта ...и аз така мисля !! Поздрав , Нели и ....ти благодаря!
-
Мдаааа аз за това винаги ги чета
-
NewClearFear (Георги Димов)Моля , моля!! В коментарите понякога има доста квинтесенция!!!
От въпросния коментар после се роди стихотворението: "Като жена"
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=165726 -
Не зная дали провидението при тебе е закъсняло, но със сигурност е дошло
Съгласявам се с твърденията в гореописаната творба
п.с. Абре, Господинова, първия ви коментар ме удари директно отзад по тила, по "малкото мозък", дет се вика Крайно приятно ми стана да прочета и него, освен есето -
Животът е премерен и предначертан до последната секунда, за да вървиш напред. В него всяко отклонение е ерес...Всяко удоволствие да бъдеш себе си - забежка.. Малко по малко преставаш да го правиш, защото целта е пред теб, на една ръка разстояние .. Тогава върищ все по устремено нагоре , без да си даваш сметка какво си погазил.. Другите ?? Ок !! Майната им.. Но така си погазил и себе си.!! Стълбата нагоре.. те води към падение.. защото си стъпкал и последното цвете.. стъпкал си самия себе си.. заличен...Тогава : Върховете вече не са върхове.. снижени, сравнени с падението и пропадането по пътя , поет с най- добри намерения... Но понякога осъзнаваме житейските истини много по- късно...Прозренията иадват със закуснение.. а може би... никога...
-
Най трудната битка - да победиш собствените си демони, които доскоро си приспивал с надеждата да не се събудят никога. Най страшното откровение да погледнеш към себе си и да прозреш, че си изтъкан от чужди желания, чужди помисли и намерения, когато се прочистиш от тях... какво остава? Съзнаваш, че си бил роб на обстоятелствата, роб на това какъв да изглеждаш в очите на Другите и си загубил свободата да бъдеш себе си...
-
Имам една любима песен на Kанзас: Dust in the wind.
Всички сме прашинки носени от вятъра..
всичко е прах във вятъра
..но това което правим
ще се отрони с дъжда върху нас,
колкото и да се правим, че не виждаме
..затова не чакай..
с всички пари на света,
не можеш да купиш
дори една минута
от живота си....
...това мога да кажа и аз за хиперболизираните представи и за нашата собствена, човешка значимост в този времеви и пространствен континуум...
http://www.youtube.com/watch?v=koBWtYVRf-0 -
Наистина много интересно есе, с поставянето на човека в неограниченото време и пространство, и изследване на собствените, самопоставените рамки. Това винаги ме е интересувало - как взаимодействаме, ние мислешите същества (а всъщност знаем ли кой мисли, сигурно не само ние, човеците) във време-пространството, като единение на природата, като общ континуум на субектите, времето и пространството... И същевременно в хиперболизираната представа (може би) за нашата собствена, човешка значимост в този континуум...
-
Вероятно на принципа Проба- Грешка, Любител!!Може и добре да познаваме общочовешкия опит, но докато не се опарим, т.е. не придобием собстен опит, истината за нас ще си остава все същата..Затова: Върви !! И намери сам за себе си това което търсиш.. Дори ако трябва върни се назад.. към корените си.. Там между другото понякога се крият много скрити истини..
А има ли упрек ,болка.. Дори и да има.. всички сме хора..Всеки има правото да бъде такъв, какъвто иска ..и какъвто може.. -
"Върви! В живота всеки има своя истина..."
Права си, разбира се. Но усещам упрек, болка, дори гняв.
А можеш ли да разбереш кое е правилно - дори, че бъркаш, ако не опиташ...Къде е границата между общочовешкия и собствения опит? Защото, ако не стъпвахме на вече откритото, нямаше ли да сме все в началото? Ако пък неотклонно спазвахме каноните, щеше ли всяка епоха да създава своя Ренесанс? В този смисъл не заслужава ли разбиране всеки, който се стреми към това, което го кара да се чувства Жив, въпреки предупрежденията...,поне дотогава, докато е готов да преосмисли приоритетите си?!
Така е и според мен: „...В живота всеки има своя истина...”
А самите ние как сме го разбрали... -
Рали,трябва... сама да потърсиш ключа от онази врата, зад която са скрити твоите отговори. Трябва сама да отпиеш нова глътка живот! Да разровиш себе си, изрекла хиляди пъти: ЗАЩО??? Да търсиш, за да намериш! Дали него!? Дали друг... Дали себе си? Няма вече значение, кой ще бъде до теб... Върни се просто назад! Върви до мига на усмивката! Поискай нещо красиво! Ей така! А после се накажи - да бъдеш различна от днес. Опитай да бъдеш пак себе си...
-
Уникално.Браво!
-
Когато стъпчеш с краката си и последното цвете, върховете ще се снижат.
..Дано се поучим от грешките си.. -
Страшно докосващо Мисля си, че на повечето хора им се налага да лазят напред в един или друг момент, според мен и така човек може да стигне до истинското си Аз, макар и по-бавно. Проблемът е че в един момент човек свиква с този си 'вървеж' и забравя. Остава утехата, че всеки се учи от грешките си.
Желая ти да дочакаш това, което желаеш. -
Страшно е да лазиш на своите изранени младежки колене напред, когато копнееш за залеза на слънцето. Страшно е да гледаш изгрева с други очи.
Не го пожелавам на никого!!! -
"Ще гледам как премерено крачиш нагоре по стълбата, която всъщност... слиза надолу."
!!! -
..понякога си струва да пуснеш малко .....електричество..
-
Много заряд има тук! Браво, Нели!
-
Много разбуждащи разсъждения за пътя, стремежите, истините, изборът. Определено имаш възможности и този жанр ти се отдава. Поздрави. Отличен.
-
Колко е лесно да се четат стихове.. и: )) Колко трудно да се четат есета..
Поезията , като леката жена е готова да докосне сърцето на всеки .. И всеки се изкушава да я зачете набързо..да я глътне на крак ако може , на час..Красиви са нейните форми..облечени в най- модерни куплети и стъпки, леки и ефирни като облеклото на онази леката..
А есетата.. те са като умната жена.. Погледнеш го и на пръв прочит си казваш.. Натежала е Дамата от мисли, натежали са нейните форми ...НО!! Ако надникнеш в глъбините на ума и на душата.. ще откриеш истинската красота.. И кой знае !! Дали умната жена, като есето, няма да ти разкрие пътя към теб самия ..
-
"...най-трудно е да се спасиш сам от себе си..." Хареса ми! Поздрави!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
понякога животът ни поднася примери за смелост, друг път за страх. истината е че страхът за теб може да е смелост, а смелостта проява на малодушие... знае ли човек... в живота всеки иама своя истина. трудно е да намериш себе си. няма рецепта за това...само пътят пред нас се вие постлан с най- добри намерения...