Монолог за страха
Ще те почакам! Върви! В живота всеки има своя истина. Лутай се в безкрайните химери за пари, кариера и власт. Доказвай всичко на всички! Бъди онова, което очакват от теб, без да спреш за почивка. Ще гледам как премерено крачиш нагоре по стълбата, която всъщност... слиза надолу. Когато стъпчеш с краката си и последното цвете, върховете ще се снижат. Умората на сивия делник ще погълне победата. Монотонният ход на живота, в който всичко е точно премерено, бавно ще спре... И дори да гледаш в огледалото ден след ден, за да свикваш със своята нова безизразна маска и да повтаряш: "Нов човек съм!" - няма да става по- лесно... Отдавна си мъртъв.
Трябва да те оставя! Да усетиш колко си сам... Трябва!
Трябва... сам да потърсиш ключа от онази врата, зад която са скрити твоите отговори. Трябва сам да отпиеш нова глътка живот! Да разровиш себе си, изрекъл хиляди пъти: ЗАЩО??? Да търсиш, за да намериш! Дали мен!? Дали друга... Дали себе си? Няма вече значение, кой ще бъде до теб... Върни се просто назад! Върви до мига на усмивката! Поискай нещо красиво! Ей така! А после се накажи - да бъдеш различен от днес. Опитай да бъдеш пак себе си...
Дали е страшно? Страшно е, да се спасиш сам от себе си! Страшно е да разпериш криле като за първи урок от върха. Страшно е да лазиш на своите изранени младежки колене напред, когато копнееш за залеза на слънцето. Страшно е да гледаш изгрева с други очи. Страшно е да гориш, лежейки в снежните преспи и да трепериш от студа на летния морски зефир. Страшно е да се бориш със старото в себе си и да откриваш, че новото е твоето забравено минало, твоето забравено Аз. Страшно е да събираш остатъците му, разхвърляни наоколо в безпорядъка на съмненията. Да преглеждаш за хиляден път онази, недоказана още в света, теорема за времето, пространството, за нашите желания и това, което се случва в действителност с нас... Да настигнеш живота по пътя си и да се разминеш с един непознат... Да чакаш... без да дочакаш...
Знаеш ли? Страшно е да се любиш там, където вълните докосват брега, на границата между два свята... Страшно е да летиш с бързината на вятъра по снежните писти, в луда надпревара с времето... Страшно е да се върнеш назад, за да целуваш непознати устни в тъмната нощ, да гориш в нечий поглед, да биеш в друго сърце... Трудно е да поемеш по път, постлан с най-добри намерения и да осъзнаеш, че си вървял по пътя назад. Но най-трудно е да се спасиш сам от себе си, за мига, в който трябва да поемеш отново напред... Пак и пак...
Ще те почакам! Върви! В живота всеки има своя истина...
© Нели Господинова All rights reserved.
